Камериерът, който си играеше на шпионин

В късната есен на 1950 г. по рафтовете на книжарниците във Великобритания се появява една малка по формат книжка, озаглавена „Операция „Цицерон”. Шпионската сензация на войната”. Автор е някой си Л. К. Мойзиш, който се е определил като германски аташе в Анкара. На корицата се вижда географска карта, а в долната част мъжка фигура, облечена с шлифер, от джоба на който се подава вестник. С червено са изписани имената на пет града – Лондон, Берлин, Истанбул, Анкара и Кайро. Отначало изданието е прието като една от поредните съчинени шпионски истории, които в този период са изключително популярни не само на Острова, но и в цяла Европа и САЩ. Появяват се и рецензии, които изтъкват дори, че авторът на книгата е измислен. За няколко седмици, вместо да се превърне в един от многото разкази за кражба на документи по време на Втората световна война, книгата придобива такава популярност, че скоро става обект на коментари дори в средите на британските дипломати. В парламента, тогава в ръцете на лейбъристите, е внесено и предложение случаят да бъде разследван. Един депутат от опозицията е силно възмутен от безотговорното отношение на министъра на външните работи Ърнест Бевин, който е оставил „литературната фантасмагория на Мойзиш” да петни по този начин кралството. Седмица по-късно Ърнест Бевин обаче се изправя на трибуната и със смутен глас отбелязва: „Неточно е да се каже, че през войната документи в материален вид са били изнасяни от британското посолство в Анкара, но след анализ на явленията се установи, че камериерът на посланика е успял да фотографира в рамките на посолството известен брой строго поверителни документи и да продаде филмите на германците. Той не би могъл да успее в това начинание, ако посланикът се бе придържал към предписанията за съхранение на книжа от поверителен характер”. В залата настъпва изумление, каквото рядко може да бъде видяно в аристократична Англия. Очевидно тази история е истина. Цицерон е всичко друго, но не и мит. През следващите месеци разказът за камериерa шпионин се обогатява с безчет съчинени факти както за произхода му, така и за действията му. А още през 1952 г. той се превръща и в главен герой на филма 5 FINGERS, а в образа на агент Цицерон влиза красавецът Джеймс Мейсън. Агентът е представен като благоразумен мъж, влюбен в някаква полска графиня с миловидното лице на актрисата Даниел Дарийо. Именно любовницата му го предава на властите, а той по чудо успява да избяга и се озовава в Рио де Жанейро. Вглеждайки се с уморен поглед в безкрайната синева на океана, агент Цицерон пие уиски и скръбно си припомня авантюристичното си минало. Чудесна история, която обаче е плод единствено на въображението на сценаристите и режисьора. Колкото повече историята придобива популярност, толкова повече трезво мислещата част от обществото отказва да повярва, че всичко това е истина. Сред тези хора е и френският историк, писател, журналист, телевизионен и радиоводещ, продуцент и един от пионерите в историята на медиите Ален Деко. През 1955 г. той е 30-годишен успял мъж с топчесто лице и приветлива усмивка, който си е извоювал сериозно име в медийния бранш във Франция, и нещо по-важно, с авантюристичния си дух си е спечелил симпатиите на читателите. Именно негови почитатели финансират и поредната му обсесия – да разбере дали историята на агент Цицерон, за която хората не престават да говорят, е истина. Деко предприема тримесечно пътуване до Истанбул, където има данни, че живее агент Цицерон. Това е едно пътуване, което разкрива на света, че историята на Л. К. Мойзиш не просто е истина, а фактите са много по-изумителни от тези, описани в книгата му, развълнувала умовете на много хора. Да, защото това е една наглед фантасмагорична история за продажба на свръхсекретни документи, касаещи не просто изхода на Втората световна война, но и изобщо съдбата на милиони човешки същества. Това е история за „най-важния шпионин” на Адолф Хитлер, както го определят историците на шпионажа, на когото, ако сам фюрерът бе повярвал, изходът от войната може би щеше да бъде друг.