Животът не е като игра на шах. Няма черни и бели фигури. Има сиви фигури, самотни конници, двусмислени личности, които винаги си остават неуловими.

Забравата понякога се дължи на отказа на хората да се възвърнат към болезнените, преживени от тях случки. Друг път забравата на миналото е така желана, защото човек е скован от притеснението, че проучвайки собствената си история, ще открие истини, които го превръщат от жертва в злодей. Ето защо хората често грижливо заличават спомените, подменяйки ги с разкази за собствени геройства, изживени беди и романтични любови. Колкото и парадоксално да звучи, комфортът да не знаеш опиянява и освобождава, защото колкото повече познаваш света около себе си, толкова повече си белязан да бъдеш нещастен. Малцина са онези, които дръзват да се отправят без страх към разследване на тайните на човешката история. Сред тях е и един мъж – историкът Люка Дьолатр, когото след смъртта му мнозина ще забравят. Но едва ли ще изтрием разказа, който този мъж ни завещава след десетилетен изследователски труд. Дьолатр отскубва от захапката на забравата историята на един от най-важните шпиони по време на Втората световна война. Мъжът, когото Алън Дълес, директорът на Office of Strategic Services (предшественикът на ЦРУ), определя като своя „най-ценен агент”. Това е оперативен работник Джордж Уд, който се подписва просто като „Агент К.”. Мъжът, който се превръща за нацистка Германия в най-големия предател, а за останалата част от света – в спасител. Дребният германски чиновник променя историята на Втората световна война, за да бъде напълно забравен след нея и възкресен като по чудо от един дързък историк.22 юни 2017 г. Париж е удавен в суматохата на милионното си население. Денят е адски горещ. Термометрите показват 38 градуса на сянка, а собствениците на iPhone четат предупредителен надпис, че устройството е прегряло. Часът е 16:00, а аз бързам към кафенето на ресторант LOULOU пред входа на един от най-големите музеи на планетата – Лувъра. Там под белия чадър разпознавам лицето на Люка Дьолатр. Все пак съм закъснял. Люка е мъж на 52 години, а скулестото му младежко лице вече се е превърнало в топчеста физиономия, на която се е разтегнала искрена усмивка. Той е подранил, защото преди това е имал друга среща, която за негово съжаление е приключила неочаквано бързо. Сега е изцяло на мое разположение. След четири дни комуникация по електронната поща по чудно стечение на обстоятелствата се оказваме един срещу друг в центъра на Париж. Понякога пътищата на хората просто се пресичат. Поръчваме си по чаша Dubonnet и след краткия общ разговор за жегата и страха на хората от атентати повеждам разговора към темата, която изобщо ме провокира да се обърна към Дьолатр – агент К. Разпитвам го за разследването, което е направил, за ползваните архиви, за откритите свидетелства по случая. Опитвайки се да задоволи любопитството ми, Люка задъхано започва да отговаря на всеки мой въпрос. Ледът в чашите ни бавно се топи, а с това и дистанцията, която изначално съществува между двама непознати. Изминават повече от три часа. Покрай масата ни, обърната към алеята, са преминали стотици хора, а воят на полицейски коли, забързани в разрешаване на поредния възникнал инцидент, е останал встрани от нашия разговор. От издаването на книгата с разследването на Люка са изминали почти петнайсет години, но той все още е много превъзбуден от историята. В края на срещата ни го питам искрено: „А има ли нещо, което все още за Вас остава неясно в историята за агент К., нещо, което би Ви накарало да се заровите отново в документите, за да разберете?”. Люка Дьолатр ме поглежда и през усмивка отбелязва: „Героят на тази история никога няма да може да бъде познат от днешния човек. Включително и от мен самия. Днес ни е трудно да си представим, че е възможно съществуването на личности като агент К., той прилича повече на литературна измислица, отколкото на живял някога човек, при това не съвсем отдавна. Документите обаче и свидетелствата на неговите съвременници доказват, че той наистина е бил човек от плът и кръв, който, воден от сърцето си, а не просто от инстинкта за оцеляване, повежда своята лична война срещу звяра, който познаваме като нацистка Германия. С неговите си средства, според неговите способности, с вярата, че може и да успее. Знаете ли кое е най-тъжното в този разказ?