Берлинският Потсдамерплац. Пустеещо пространство по време на Студената война. Ничия земя между Източен и Западен Берлин. Между „социалистическия” и „капиталистическия” свят. Днес Потсдамерплац е изпълнен с живот. Има всякакви хора. От всички цветове. От всички нации. От всички религии. От всички полове. Тръгнали са да вършат работа. Или просто се разхождат. Някои разглеждат. Други похапват. Трети се обичат. Тук се срещат модерната архитектура и големите корпорации. Това е центърът на модерността. На германската. А и на европейската. Площадът е умалено копие на столицата. Той е в нейното сърце, така както Берлин е сърцето на Европа. Площадът носи името на Потсдам, защото, когато е създаван, точно от тук е минавал пътят, свързващ Берлин с този град. През 1660 г. Великият курфюрст Фридрих Вилхелм прави Потсдам своя резиденция редом с Берлин. Курфюрстът е пример за толерантност. През 1685 г. издава Потсдамския едикт. Това е покана преди всичко към преследваните протестанти във Франция и към преследваните евреи из цяла Европа да дойдат в управляваните от него земи. Изкушаващо е да се сравни тази политика с политиката на Ангела Меркел по отношение на мигрантите. Изкушаващо и дълбоко невярно сравнение. Фридрих Вилхелм въобще не кани всички на общо основание. Кани само онези, от които има полза. Френските протестанти се занимават най-вече с търговия и занаяти, а евреите с финансово дело. Как да не поканиш такива хора. Тези мигранти ще ти направят държавата, няма да я съсипят. А и поколенията ще те тачат като толерантен владетел. През XVIII век прочутият крал на Прусия Фридрих Велики е достатъчно учен, за да продължи тази политика. „Всички религии трябва да бъдат уважавани – прокламира той. – Държавата трябва да се грижи само за това да не би представители на някоя религия да нанесат удари на друга. При нас всеки заслужава да бъде щастлив по начин, който му харесва.” Толерантността изобщо не пречи на Фри дрих Велики да води поредица от войни, да ги спечели и така да превърне Прусия в истинска европейска сила. И тъй като кралят има афинитет към изкуствата и науката, Берлин се оформя и като един от най-важните културни центрове на Европа. Страстта на Фридрих Велики към музиката, философията и литературата се поражда още в тийнейджърските му години. Това пък предизвиква отвращението на татко му. Крал Фридрих Вилхелм I иска престолонаследникът да расте като строг воин, а не като изнежено детенце, което иска да играе балет. И тъй като никак не харесва начина, по който се развива синът му, таткото го подлага на постоянен тормоз и унижения. Когато навършва 18, младежът не издържа и заедно с един приятел се опитват да избягат в Англия. Опитът е осуетен и двамата младежи са осъдени на смърт. Приятелят е обезглавен, като Фридрих Вилхелм I е подготвил същата съдба и за сина си. В крайна сметка младежът все пак запазва живота си благодарение на усилията на редица благородници от двора и на чужди дипломати. Десет години по-късно той-вече е крал на Прусия. Стремежът на Фридрих Велики е да превърне държавата си в притегателно място за най-изтъкнатите европейски личности. През 1750 г. Франсоа Волтер приема поканата на пруския крал да дойде в земите му. Философът е известен любител на лукса и никой не се изненадва, когато са му предоставени апартаменти в дворците Сансуси и Шарлотенбург, както и солидна заплата. След три години обаче на Волтер му се налага да напусне Прусия. Обвинен е във финансови измами, както и в непочтително отношение към президента на Берлинската академия на науките. Но и без Волтер културният живот в столицата на Прусия процъфтява. Оформят се литературни и научни кръгове.