Писателят, който ни завеща 20 романа за окованите в мрак човешки сърца

Целият смисъл на живота е едно безкрайно завладяване на неизвестното, във вечното усилие да се узнае повече.

- Емил Зола

На 10 април 1940 г. главният редактор на вестник „Литературен глас” проф. Димитър Борисов Митов пише: „Тази година при грохота на оръдията, при почти всекидневното потопяване на параходи по океани и морета, при зловещото профучаване на самолетните бомби Франция и целият културен свят празнува стогодишнината от рождението на един от най-знаменитите писатели на новото време, на този, който сполучливо беше наречен от Анатол Франс „Един момент от човешката съвест”. На първата страница на вестника виждаме и фотографски портрет на този писател. С голямо жабо на точки, с очила на носа и силно вдигнато нагоре оплешивяло чело, от снимката ни гледа един уморен поглед. Това са очите на писателя Емил Зола, на автора, чийто първи превод на български език е през далечната 1885 г., когато той е на върха на славата си. Днес името на писателя, макар и добре познато, е помрачено от незнанието ни за неговата личност. Всеки разпознава името, но малцина са ония, които разтварят книгите на Зола. Като че ли никой няма потребност от съвест, а още повече от протяжни и разточителни разкази за някакво далечно парижко общество. Живеенето се случва на висока скорост, а чувстването преминава все по-често през виртуалното общуване. „Зола е писал прекалено много, за да бъде четен днес”, споделя един приятел във Facebook. Да, живеем във век на кратките мисли и чувства, а дългото писане като че ли е достойно единствено за филмиране. Въпреки това припомнянето на разказа за Емил Зола, който ни завещава своите 20 романа, написани за 22 години, има смисъл, защото това е историята на един човек, който цял живот пише. Пише, за да може да преодолее разрушителната сила, владееща изначално човека и тласкаща го към низостта – бордея, алкохола, опиума, смъртта. Разказът за Зола е разказ за собствената ни борба с ужаса да не бъдем сами, да не бъдем обичани, да не бъдем забравени. Е, Емил Зола успява да излезе победител в тази битка, но нашата, тази на хората от днешния ден – продължава.На 13 юни 2017 г. в музея „Орсе” в Париж се откри изложбата „Портретите на Сезан” и може да бъде видяна там до 24 септември. От октомври експозицията ще бъде подредена в Националната портретна галерия в Лондон, а от 27 март 2018 г. и в Националната галерия във Вашингтон. За изложбата се изписа много, а според мнозина от критиците това е едно от най-значимите културни събития в изложбения живот през 2017 г. Изложбата респектира както с мащабите на изследователския труд, който седи зад нея, така и с изяществото си. Най-впечатляващ, разбира се, остава разказът за всеки от потретите, които големият майстор на четката Пол Сезан създава. Това са разкази за художници, писатели, приятели, леконравни жени, които в даден момент пресичат житейския път на художника. Там, сред тази богата колекция от образи и съдби, съвсем в първите зали, на една от стените виси едно от най-големите платна. Със своите размери 135х163 см картината приковава стотиците любопитни погледи на посетителите. Сам аз ден след откриването на изложбата трябваше да чакам повече от 20 минути, докато успея да се изправя очи в очи с платното. Вътрешността на мрачна стая, на една от стените на която се вижда разтворен прозорец. Мъж, облечен в бяло, е приседнал на тапициран също в бяло диван, а вдясно от него друг господин е седнал и чете нещо от някакви листове хартия. Този на пръв поглед съвсем обикновен сюжет всъщност привлича с живописното си майсторство и особената си неестественост. Образите са сякаш приклещени в пространството. Това е картина, която Пол Сезан работи почти две години в периода между 1869 и 1870 г. Пол Сезан тогава е на 30 години. Но кои са нарисуваните на платното лица?