Договорът с Македония на фона на събитията в света

Подписаният Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество с Македония предизвика лавина диаметрални и противоречиви коментари. Както в България, така и в Македония. Подобен договор е позитивен момент в двустранните отношения между които и да са две страни. Особено на Балканите. Особено между България и Македония. Българският парламент, без да обсъди по-сериозно въпросния договор, набързо го подкрепи. Преобладаващите коментари на неспециалистите в София бяха бравурни и еднопластови, стигащи почти до неприлична еуфория и наивност. Повечето сериозни външнополитически експерти в лицето на бивши български посланици и особено експерти, които от години работят по темата, бяха доста скептични и въздържани в своите анализи относно постигнатия „голям успех” и „откритата нова страница” в двустранните отношения между София и Скопие. Като основни аргументи за тяхната резервираност се изтъкваха очевидните обтекаеми формулировки в договора и отсъствието на срокове за изпълнение на поетите ангажименти. Много странно, но всичко се завъртя и се случи за броени дни, след като близо 20 години въпросът нямаше реално никакво развитие. Повече от очевидно е, че договорът бе подписан в резултат на мощен външен „импулс”, генериран от Вашингтон. Както в София, така и в Скопие, предварителната подготовка за посещението на българския премиер в Македония бе извършена под ръководството и контрола на американските посланици в двете страни. Направи впечатление пасивността на ЕС. Брюксел бе доста „неподвижен” и се задоволи с едно посещение на г-жа Федерика Могерини в Скопие. Еврочиновниците направиха няколко банални и клиширани официални приветствия към двете страни след подписването на договора, който може да се квалифицира категорично като пореден стратегически и сериозен външнополитически успех на Вашингтон на Балканите. Това е поредното достижение в преследване и реализиране на американската дългосрочна геостратегия в нашия регион. На общественото мнение в България, както и в Македония, бяха предложени емоционални ретроспекции и исторически коментари, които само разбуниха стари и до болка познати страсти. За съжаление на Балканите всяка една страна има свой собствен прочит на „общата история”, който радикално влиза в остра колизия с версията на съседите. Досегашната практика показа, че всяко едно „научно” обсъждане на „общата балканска история” води само до рециклиране и задълбочаване на добре познатите стари конфликти, предимно между балканските православни страни.