Турция се преориентира към евразийския геополитически полюс

По наше мнение основната им цел е да установят контрол над Турция. Вярваме, че ако успеят да вкарат въоръжени сили в Турция под предлог, че обезпечават съвместното управление на Проливите, те ще използват тези сили, за да установят контрол над Турция. Следователно, е дошло времето да решим, че ще се противопоставим с всички налични средства срещу всяка съветска агресия...” Лятото на 1946 г. е в разгара си, а държавният секретар на САЩ Дийн Ачесън тъкмо е подписал секретната телеграма, в която излага съображенията си за политиката на САЩ спрямо Турция. Мастилото, с което е подписан пактът за безусловна капитулация на нацистка Германия, още не е изсъхнало, а в отношенията между страните победителки вече е надвиснала сянката на нов конфликт – Студената война. Започва битката между двете свръхсили САЩ и Съветския съюз. Именно в тези драматични години турската държава взема решение, чието преразглеждане днес, 70 години по-късно, води до тектонични размествания в глобалните геополитически пластове. Иде реч за членството на Турция в НАТО. За много турци евроатлантизмът сигурно е „цивилизационен избор”. Други пък се чудят на глас какво общо има Анкара със съюз, наречен Организация на Северноатлантическия договор, при положение че Турция е на повече от 3000 километра от Атлантическия океан. Фактите показват, че турското политическо ръководство е тласнато да търси закрила от Запада поради прагматични съображения и днес същият външнополитически реализъм диктува на турските лидери да започнат геополитическо преориентиране.Турция става член на НАТО през 1952 г. в резултат на увеличаващата се с всеки изминал час заплаха от съветско нахлуване. В душите на турците е насаден исторически страх от „московците”, а роящите се пророчества, според които Турция ще бъде унищожена от руснаците, засилват мрачните предчувствия. Известно е, че през XVIII и XIX в. Русия не просто побеждава Османската империя в поредица от войни, но става и причината за залеза на халифата и загубата на неговите владенията в Европа и Кавказ. На Балканите руските царе подкрепят националните движения на българи, гърци, сърби и румънци, а множеството народи в Кавказките планини влизат в състава на царството. След последната победоносна Руско-турска война (1877-1878 г.) към Русия са присъединени североизточните османски провинции Карс и Ардахан, както и части от днешната провинция Ерзурум и други територии западно от Армения, в които живеят арменци, турци, кюрди, гърци, руснаци, грузинци и други етноси. Тези земи се превръщат в ябълката на раздора между руснаци и турци за следващите няколко десетилетия. Рухването на Руската империя и идването на власт на болшевиките в Москва води до подписването на поредица от договори за приятелство и дружба, един от които – Карският договор от 1921 г., връща на Турция Карс, Ардахан и други територии, анексирани със Санстефанския договор от 1878 г. Това обаче не продължава дълго. След края на Втората световна война балансът на силите отново рязко натежава в полза на Москва, а Сталин решава да поправи тази „историческа грешка”. През есента на 1945 г. Москва денонсира Съветско-турския договор за приятелство и неутралитет, сключен през 1925 г. за период от 20 години. Посланието е ясно. Над Анкара надвисват буреносни облаци. Съветският външен министър Вячеслав Молотов деликатно напомня на своите турски колеги за свободното преминаване на нацистки бойни кораби през Проливите с позволение на Турция. Поискан е нов режим за контрол над Босфора и Дарданелите с разширено съветско участие. Молотов заявява на Анкара, че нов договор за приятелство и неутралитет ще бъде подписан след разглеждането на териториалните претенции на Грузинската съветска република и Арменската съветска република към обширни земи в Източен Анадол. Според Молотов тези земи са били прехвърлени на Турция с несправедливия Карски договор, но в тях продължават да живеят представители на съответните народи от съветските социалистически републики Армения и Грузия. В рамките на засилващия се съветски натиск Сталин и неговото правителство разширяват исканията си с още територии – тези по поречието на река Чорух и Източен Лазистан. Към претенциите са включени дори и обширни земи от Турското черноморско крайбрежие с град Трабзон и по-голямата част от Източен Анадол с езерото Ван. Съветските домогвания обаче са насочени най-вече към Проливите. Заявеното от дипломацията на Молотов желание е Конвенцията от Монтрьо от 1936 г. да бъде денонсирана, а върху Босфора и Дарданелите да се установи съвместен руско-турски контрол с разполагане на руски военни бази. Съветският вожд Сталин дава ясно да се разбере, че е склонен на силово разрешаване на спорните въпроси.