Пет кратки коледни разказа за ангела на Гьоте

"Любовните страдания не могат да бъдат преодолени с философия. Това е възможно само с помощта на друга жена”, пишеше някъде Ремарк. Едва ли има друг, който да е разбрал това по-добре от Гьоте, гения на романтична Европа. Списъкът с жени в живота му и до днес продължава да се разраства, но в този низ от имена само на едно е съдено да се свърже с фамилията на поета. Име, което днес малцина са чували. Още по-малко са тези, които изобщо знаят нещо за личността, която Гьоте нарича „моята мила малка съпруга”. Това е жената, която повече от десет години е само любовница и майка на извънбрачно родените наследници на германския писател. Тя трябва да понесе върху плещите си унижението, страданието и безмерната тъга на битието, „тъгата, която цял живот я дебне из улиците на Ваймар и се приближава към нея със заредена пушка, готова да я застреля като куче”. Колосът на немския романтизъм не може без нея. Жената, която заради дълготърпеливостта си от обикновена „цветарка” се превръща в единствената г-жа Гьоте, макар и за кратко, макар и прекрачвайки всички норми. Един ден тя ще затвори очи, удавена в алкохол и самота, защото „човешкият живот е леко потрепване във въздуха, толкова мигновено, че ангелите го изпускат, ако примигнат с очи”. Това е историята за Кристиане Вулпиус. Момичето от покрайнините на Ваймар, за което самият Гьоте признава, че е „неговото съкровище в кухнята и малкият Еротикон в леглото му”. Момичето, което в очите на другите е просто „кръгла нула”, „домашна помощница”, „дундеста слугиня”, „лекомислена кокотка, метреса и лека жена”. Томас Ман я определя като „много красива, хубаво парче плът, но ужасно проста”, а авторът на „Човекът без качества” Роберт Музил възкликва: „Кристиане Вулпиус? Това е известната сексуална партньорка на един застаряващ олимпиец. Това е всичко, което си заслужава да знаем за нея”. Във всяка от тези оценки навярно има зрънце истина, но в тях се таи и една гигантска лъжа, която изследванията на историците от ХХ в. ни дават възможност да разкрием и да оценим истинската стойност на най-голямата любов в живота на Йохан Волфганг фон Гьоте – Кристиане, е, разбира се, след поезията.

25 декември 1787 г.

Домът на семейство Вулпиус на улица „Лутер” тази Коледа е потънал в мрак, скован е в студ и отчаяние. Макар фамилията Вулпиус отдавна да е намерила своя райски пристан в града, сега са настанали тежки дни, от които като че ли няма изход. Къщата е опустяла, както никога досега. В опразнената от всякакви мебели и изтърбушена от всякакви човешки емоции гостна стая единственият признак за живот, ако не броим играещите в голямата камина огнени езици, е туптящото сърце на малката господарка на голямата къща. Кристиане е на 22 години и тя трябва за първи път да посрещне този празничен ден сама. Навън снегът е покрил пейзажа с белотата си, а пушеците от комините се гонят сред фееричния летеж на падащите от небето кристали. От далечината се дочуват детски песни, които ту заглъхват, ту изплуват в тишината. Прозорците на къщите са светнали радостно, а ако си подадеш носа навън, няма как да не доловиш аромата на канела, карамфил и червено вино. Всички са в еуфория и камбаните на градските църкви празнично звънтят. Но не е така в сърцето на Кристиане, която се е увила в плетеното от нея самата преди няколко години одеяло, отдала се е на спомените си и точно сега се е изправила на кръстопът, на който не вижда указателни табели. Път без цел. „Цяло щастие е да имаш ясна цел. Мнозина минават през живота, без дори да го забележат. Тътрят се някак, живеят от една случайност до друга, целувка тук, сълза там, докосване на ръце, самота, лъжа, но нямат идея защо, как, накъде. Човек без цел в живота може и да се радва на мигове щастие, но те са произволни и затова будят тъга, те са случайност, а не постижение.” Кристиане знае това добре. Но точно сега, когато всички празнуват, събрали се край трапезата, опиянени от вкуса на виното, тя е останала сама и спомените са единствената й утеха. Притворила очи, опряла крака в дървения под, тя ритмично сгъва премръзналите пръсти на краката си, за да накара големия стар дървен люлеещ се стол да потръпне и да я понесе в съня й. Бягството в съня винаги е най-бързият начин да се отскубнеш, макар и за кратко, от несгодите на битието.