Има една ясна закономерност. Колкото по-безидейна и изпразнена от политическо съдържание е дадена полемика, отделна партия, организация или дори цяла държава, толкова по-голяма е нетърпимостта към личното мнение, към самостойната позиция и действие. На тях се гледа не като на богатство, което допринася за намиране на най-добрите решения, а като на оспорване на власт и привилегии. Или най-малкото като досадно напомняне, че демокрацията е управление чрез дискусия, а не командно-административен режим. Аргументи, знания и авторитети се анихилират пред капището на колективното безличие. Общността започва да функционира като секта – всички нейни членове маршируват униформено под ритъма, задаван от съответния „гуру“.
Удобното алиби, естествено, са стабилността, екипността, боеспособността, сплотеността, единството и все такива, иначе благовидни цели, но използвани от съответните властови фактори не за друго, а за собствено окопаване във властта и неутрализиране на всяка конкуренция. Защото когато са заглушени другите мнения, остава в цялото си „величие“ (най-често доста съмнително!) мнението на вездесъщото, всезнаещо и всеможещо ръководство, над което е само небето.
Това осакатяваве на дискусиите води до безусловно обезличаване. Общността, партията, организацията, че даже и държавата се свеждат до личните качества и недостатъци на ръководството и поставят съдбата си в пряка зависимост от неговите страсти, капризи и провали. И от нивото на неговата (не)компетентност. Всичко това се отнася до повече или по-малко демократични системи и организации. При авторитарните и тоталитарните над всичко е произволната и безконтролна власт на ръководството, което действа, за да удовлетвори „народния гняв“ и „народното чувство“ (при германския нацизъм) или да защити „интересите на пролетариата“ и да „унищожи класовия враг“ (при болшевизма).
През последното десетилетие нетърпимостта към политическото мнение, забележете – не казвам непременно „опозиционно“ или „алтернативно“ – а просто собствено мнение, което се отстоява аргументирано, се превръща в хронично явление в родния политически живот. Парламентарните дебати отдавна са всичко друго, но не и сблъсък на идеи, аргументи и знания. Уважението към позицията на опонента и правото му да я изразява, дори когато е неприемлива и дори скандална, по правило е ампутирано от днешните парламентарни и партийни нрави.
Някои залитат в обявяване за „език на омразата“ на всяко по-крайно мнение, с което не са съгласни. Други са готови да стоварят административен юмрук върху изказалия мнение. Трети свеждат дискусията до лични нападки. Актуален пример беше отстраняването на Валери Жаблянов от поста на заместник-председател на Народното събрание, заради изразени от него политически оценки и мнение, а не заради нарушения на парламентарния правилник. Да, отношението на Жаблянов към т.нар. Народен съд и към жертвите на тоталитарния режим на БКП е абсолютно неприемливо и цинично. Но той има правото да го изразява. Срещу мнение не се стреля с шмайзер и административни мерки, а с факти и аргументи.
БСП с пълно основание защити правото на мнение на депутата Жаблянов, но се разграничи от неговото съдържание, защото то противоречи на еднозначните партийни оценки за „извращенията на социализма и едноличния режим“, които тази партия е приела на свои най-висши форуми. Да санкционираш за мнение в парламента е в разрез и с обосноваваното в съвременната конституционна теория „право на опозиция“.
На партийно ниво, колкото и да е парадоксално, се наблюдава следната тенденция. Първо, в партиите, които обикновено са определяни като „лидерски“, вътрешната демокрация постепенно се разширява. И второ, в партии с традиция във вътрешния плурализъм се забелязват наченки на деградация към командирското начало, което не толерира другомислието.
Добър пример за първото е ДПС – партия, в която решенията се вземат след всестранна дискусия, в която участват всички персонални фактори и организационни равнища, които имат отношение по темата. Неслучайно г-н Доган е безспорен авторитет, чиято дума тежи като канара пред актива на ДПС. Всеки мъдър и успешен лидер насърчава другомислието и дискусията, защото те му дават най-добрата оптика за реалните проблеми и възможните решения. Такива белези могат да се открият в последните години дори и при ГЕРБ, който стартира като строго централизирана и подчинена на личната харизма на г-н Борисов формация, но към днешна дата е жив организъм, в който текат вътрешни дискусии и битки на позиции и аргументи. И все пак, трудно можем да си представим, че вътрешна опозиция в тези две партии би била толерирана.
В пример за второто, колкото и изненадващо да е, може да се превърне БСП. Тоест партията, в която след промените през 1989 г. винаги и кипяла оживена и разнолика дискусия, и е функционирала повече като сложна коалиция от структурирани или неформални идейни и съсловни течения и фракции, отколкото като унифициран субект. Търпимостта към вътрешната опозиция е не само една от емблемите на БСП, но и една от важните причини тази партия да оцелее през турбулентни времена и след горчиви управленски провали. Винаги съм казвал, че БСП, с всичките й кусури и исторически багаж, днес е най-демократичната българска партия. Вярно е, че тази партия носи в генетичния си код и една от най-порочните политически формули, оправдавала престъпления и безобразия в миналото – „партията е права, дори когато съгреши“. Но в днешно време вътрешната демокрация е утвърдена норма.
Явно обаче и там се прокрадва синдрома на нетърпимост към мненията и дискусиите, щом като прочетохме в леви сайтове, че по етажите на „Позитано“ циркулирал проект за „Етичен кодекс“, в който мнението на практика е възведено в партийно „престъпление“. Предложено е, забележете, да се превърне в „етичен стандарт“, чието неспазване е скрепено със санкции, изразяването коментари, които „нарушават възприетия и допустим плурализъм на мнения и оценки извън съответните ръководни органи“. Открит остава въпросът кой определя параметрите на допустимост на плурализма. И въобще има ли истински плурализъм, ако някой по субективни съображения му слага пранги според конюнктурата.
Прочее, в устава на болшевишката партия от 1926 г. на тежки партийни санкции са подлагани не само „неизпълнението на решенията на висшестоящите органи“, а и „други простъпки, които са считани за престъпни според общественото мнение в партията“ (чл. 84). Виждате ли колко перфидно и лаконично са описани адските порти, през които преминава сталинското мракобесие, чистките и репресиите срещу „враговете с партиен билет“? Няма описание на конкретно нарушение, няма конкретни критерии и основания. Меродавно е имагинерното „обществено мнение в партията“ – то коли, то беси, според конюнктурата, страстите и указанията „отгоре“. А всъщност тези „отгоре“ са „общественото мнение“ – те го определят, те му дават насока, те го използват или неглижират. Според случая и нуждата. Нещо като „справедливия народен гняв“ в нацисткото право, който е бил възведен в основание за поставяне на инакомислещите и опозицията под „предпазен арест“ (scutzhaft) – сиреч за изпращане в концентрационен лагер, за да бъдат „предпазени“ от въпросния „народен гняв“.
Дори в тоталитарната БКП имаше текстове за „вътрешната демокрация“, според които се насърчава изразяването на мнение и вътрешните дискусии. Звучаха фасадно, но ги имаше. Но явно профанизацията на политическото прави опити да се настани и в БСП днес. Би било удивително харакири, ако тази партия приеме цитираното „етично правило“. Но пък на какво ли не се сме нагледали из родните партийни пейзажи.
По-важното е обаче, дали в обществото ще се намерят сили и капацитет за очовечаване и цивилизоване на политическите и партийни нрави у нас. Защото проблемът не е в тази или онази партия или партиец, а в средата, която стимулира безличието, арогантността и некомпетентността. И която драговолно приема, че мнението може да е „престъпление“.
Ще поживеем, ще видим.