Музика, тишина и лудост

Геният на Виена, който разкъса целия себе си между страха да живее и страха да умреТочно в навечерието на Коледа, на 22 декември, но преди 210 години във Виена, затрупаната от сняг музикална столица на Европа, всички са в трепетно очакване на онова, което трябва да се случи в града. Още от 16 часа дами, натруфени с дебели зимни палта и шапки, в компанията на своите кавалери са се подредили в дълга опашка пред сградата на Theater an der Wien. Архитектурното бижу в сърцето на Виена е издигнато преди по-малко от десет години и въпреки краткото си съществуване вече е център на културния живот в австрийската столица. Хората шушукат и очакват предстоящия концерт рецитал, в който трябва да прозвучат едни от най-монументалните музикални творби на гения на Виена, композитора, който не е обичан от никой, но затова пък всички обожават музиката му – Лудвиг ван Бетовен. Сега той е на 38 години, във вихъра на творческите си сили, и тази вечер ще представи на публиката някои свои нови композиции, в това число и произведението, което ще се превърне в един от творческите му диаманти – Симфония №5. В 18:25 часа всички вече са се настанили в бляскавия салон на театъра. За това удоволствие са заплатили цели два гулдена, което в онези дни се равнява на седмичния доход на човек от средната класа. Заплатили са такава висока цена и съвсем нормално очакванията им са още по-големи. „За съжаление беше ужасно, в залата цареше не само суматоха, но и адски студ. Спокойно концертът можеше да се състои отвън на площада. Температурата беше почти еднаква”, разказва свидетелят на случилото се в онази декемврийска вечер Игнац фон Зайфрид, музикален теоретик, диригент и ученик по пиано на покойния от 17 години Амадеус Моцарт. Но ето, че в 18:00 чaса въпреки студа на сцената излиза оркестърът и след кратко настройване на инструментите се появява и звездата на вечерта Бетовен, който сам поема диригентската роля, за да е сигурен, че всичко ще прозвучи така, както това се случва в главата му, с необходимото темпо и ясна реторика на отделните форми. Концертът започва с премиерата на Симфония №6 във фа мажор, която в програмата е означена просто като „Възпоминание за селския живот”, и всяка от петте части носи описателно наименование: „Разбуждане на весели чувства при пристигане на село”, „Сцена край потока”, „Селска веселба”, „Буря”, „Песен на пастирите, радост и благодарност след бурята”. Всъщност тази своеобразна „програма” идва дословно от творбата на един малко познат немски писател, озаглавена „Музикален портрет на природата”, и следва дословно нейната литературна структура, но облечена в музика. И ако в ораторията си „Израел в Египет” през 1793 г. Хендел изобразява бедствия, а в творбите на по-ранни автори чуваме имитация на птичи песни, водопади, грохот на битки, то в Симфония №6 Бетовен обединява сцените на чувства в единна музикална драма. Още в самото начало на симфонията цигулковата част разкрива онова, което Бетовен се стреми да постигне няколко години, а именно да превърне музиката, както никога до този момент, в средство за „по-силен израз на чувството, отколкото в живописта”. И ако се доверим на последвалите след представянето на симфонията аплодисменти, за които пишат критиците тогава, той успява. Но когато идва ред на арията Ah! Perfido, публиката е леко смутена. На сцената се появява някакво 17-годишно момиче, което досега никога не се е изправяло пред публика. Това е Жозефине Шулц, чийто прекрасен сопранов глас все още не е овладян, и макар и прекрасна, арията на Бетовен прозвучава нестабилно, а претенциозната виенска публика е още по-остра в оценката: „Тази пикла пее фалшиво!”, разнася се гневен вик в салона, след което мнозина напускат театъра. Останалите, след като чуват Gloria от Меса в до мажор, имат честта да се насладят на онова, с което Бетовен е спечелил сърцата на виенчани преди години – брилянтно клавирно майсторство. Изпод ръцете му прозвучава Концерт за пиано №4, произведение, за което критиката пише възторжено: „Това е най-възхитителният и сложен концерт на Бетовен”. Аплодисментите след края на изпълнението са екзалтирани, но не достатъчни, за да накарат повече от половината от публиката след антракта да се върне в салона и да чуе премиерно онова, за което всички са говорили в началото на вечерта – Симфония №5.