За мутрата на тестотерона и цялата тази досада

На 26 януари в Манчестър се случва нещо доста необичайно и без съмнение изключително притеснително. Рано сутринта в този мразовит петък от Манчестърската картинна галерия тихомълком е свалена картината „Хилас и нимфите” на Джон Уилям Уотърхаус. На нейно място кураторката Клеър Ганауeй поставя бележка: „Това място е временно празно с цел да предизвика дискусия за това как виждаме и интерпретираме картините от публичната колекция”. Картината е изложена в залата „Преследване на красотата” и е рисувана през 1896 г. по старогръцкия мит за аргонавтите: слугата на Херкулес Хилас отива за вода и край извора се натъква на къпещи се русалки, които го отвличат. Това е едно от най-знаменитите произведения на прерафаелитите – единственото родено във Великобритания световно направление в живописта, което смята, че класическите пози и елегантните композиции на Рафаел са оказали покварено влияние върху академичното преподаване на изкуството. Случилото се в Манчестър е равносилно на това да скрием еротичните картини на Борис Ангелушев, Илия Бешков или Стоян Венев. Кураторката Клеър Ганауей се оправдава, че картината е свалена заради протести на феминистките. Но такива не е имало. Всъщност нещата са още по-лоши. Картината е свалена превантивно като предпазна мярка, за да си няма неприятности кураторката, ако феминистките наистина решат да протестират. Така да се каже, проявила е благоразумие и автоцензура. Художникът Джонатан Джонсън пише: „Новите пуритани връщат света назад в ерата на репресиите и лицемерието. Да се нарича Уотърхаус „стар викториански перверзник”, а картината му „глупава еротична интерпретация на гръцкия мит”, това е по-лошо от кастрация”. Друг художник, Артър Браун, коментира: „Виждаме как феминизмът пред очите ни се превръща във фашизма на XXI век, в абсолютно антикултурно явление, готово да унищожи целия мъжки свят, дори цивилизацията, защото тя е създадена от мъже”. Но имаше и контрамнения и те, естествено, бяха от потребител с хаштага TimesUp (движението на новите феминистки срещу мъжкото насилие): „От тази култура постоянно прозира „мутрата на тестостерона”, изобразяваща жените като пасивна декоративна форма – или прекалено красиви, или прекалено уродливи, или прекалено покорни, или прекалено похотливи. Но никога истински жени!”. Вярно е, някога в епохата на фалоцентричния средновековен свят мъжът е бил господар, доминиращ фактор и жената е била държана в подчинена позиция, обречена на секс с мъжа, за да има деца. И, естествено, предпочитан сюжет за насладите в живота на средновековните майстори е било младото невинно момиче и застаряващият богат и грозен сладострастник. Този стереотип доминира векове наред обществените представи за модела, по който е устроен светът. И хиляди произведения от фонда на класическата живопис представят жената като „пасивна декоративна форма” в разни пози – на кревати, кресла, кушетки, върху кожа или на тревата, на фона на природата или в обкръжението на приятелки, мъже, богове, герои… Но какво можем да направим днес? Да ги скрием от музеите и галериите? Или да ги запалим? И дали с това проблемът ще бъде отстранен? Защото освен с „пасивни декоративни жени” галериите са пълни и с изображения на мъртви жени като Офелия, но също така Саломе, Далила, Медея, Прозерпина, Венера, пияни жени, дебели жени… Те са отличен аргумент да бъдат изнесени от художествените галерии. Какво да правим с тях? Впрочем „Офелия” на друг прерафаелит, Джон Еверет Миле, вече е била в центъра на скандал за „сексуално насилие”: художникът Миле принуждавал модела Елизабет Сидал да лежи часове наред полугола във ваната, докато му позира, така се разболяла от белодробно възпаление и едва оживяла. Много години по-късно тази картина вдъхновява Ник Кейв за видеото към песента Where The Wild Roses Grow, която той изпълнява с Кайли Миноуг. И тях ли трябва да забраним, за да осъдим насилието над жени? Няма отговор, защото не може да има критерии кое ще бъде одобрено от новите феминистки и кое отхвърлено: оказва се, че красивите жени са нещо много грозно. Фаталните жени – също. А останалите са просто играчки в ръцете на мъжете. Некрасивите пък са само злонамерен „виктим блейминг” (обвиняване на жертвата на престъпление за нанесените й вреди), който се подиграва на нещастните жени и ги принуждава да плачат и да страдат! Какво е това? Рецидив на феминистката Памела Лейкс Ууд, която още през 1971 г. съветва жените да гледат на всеки мъж като на „насилник”. Според нея единствената възможност жената да не стане обект на насилие е, като живее в постоянен страх, че може да бъде изнасилена.