Изгонихме ли Бог от тази страна?!

Интервю на Калина Андролова със Стефан Командарев, кинорежисьор и продуцент. Сред успехите му са филми като „Посоки”, „Съдилището”, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, „От признателните потомци”, „Пансион за кучета” и др. Филмът „Посоки” попадна в категорията „Особен поглед” на Международния фестивал в Кан.

Филмът „Посоки” събра много овации. Шокиращ е на моменти, защото представя типажни образи от днешния ден, става дума за хората около нас. Имаме и малката ученичка проститутка, която е брутална, и изнасящия се в чужбина професионалист, който счита, че там ще намери щастието, имаме образа на костюмирания бандит, свързан с властовата хранителна верига, и пр. Кое е най-важното нещо, което искате зрителят да усети, да помисли върху него...

Мога да кажа, че филмът е личен. И е личен от гледна точка на това, че, ако трябва да съм честен, този филм съм го направил заради двете ми деца. Защото дъщеря ми е на 14, синът ми е почти на 10 години. Даже дъщеря ми играе във филма, с нея започва и с нея свършва „Посоки”. През последните години с тяхното израстване аз все повече и повече започнах да си задавам въпроса, какво ще се случи с тях. В какво общество ще живеят, къде ще им се случи животът. Къде ще живеят. Ще бъдат ли щастливи и къде ще намерят мястото, където да се осъществят. И наблюдавайки всичко това, което се случва около мен, аз ставам все по-малко оптимист, меко казано. Защото аз виждам в каква среда те живеят, виждам какво се случва в училищата. Дълго време се грижих за баща ми, който имаше тежък Алцхаймер и деменция. По този повод имах челен сблъсък със здравната система и начина, по който се третират възрастните хора. Преподавам в университет и виждам от година на година какво се случва с нивото на студентите.

Какво преподавате и къде?

Преподавам кинорежисура в Нов български университет. Виждам цялостния ценностен разпад, който се случва около нас. И знаете ли, всичко това някак не ми дава мира. А, от друга страна, аз какво мога да направя? Не съм по някакви такива еднодневни плакатни действия или пък да се захвана с политика, или нещо от този род. Аз вярвам в това, че всеки човек на позицията, на която е, чрез работата, която върши, трябва да се опита да направи нещо. И аз, и моят екип с този филм опитваме точно това да направим. Да кажем: „Чакайте, не отиват на добре нещата! Помислете, огледайте се, вижте какво ни заобикаля. Нещо трябва да се промени”. Това е моят начин за действие. Мога да го направя чрез моите филми. Ето, това е смисълът на филма „Посоки”. Искам да накарам хората да се развълнуват. Защото най-важното за един филм е да те докосне, да те развълнува. И, второ, нека да се замислят. Защото, ако един човек реши нещо да промени, ако друг направи друго, то... малко по малко нещо ще започне да се случва. Аз вярвам в това, че е възможно нещата да мръднат по такъв начин. Може да е наивно, но вярвам.

Не е наивно, добро е. А „Посоки” наистина вълнува зрителя, защото показва истини.

Всички истории във филма (с изключение на тази с възрастния човек и кучето, която е базирана на разказа на Чехов „Мъка”) са по действителни случаи, вдъхновени са от реални случки. Някои от тях сигурно зрителите ще разпознаят, защото случките бяха популярни в медиите. Няма да навлизам в подробности, за да не разказвам филма. Тоест имаме вдъхновение от реални събития. Ключът за нас през цялото време беше реализъм и автентичност. Първо, събрахме изключително много истински истории от таксиметрови шофьори. Второ, всеки вариант на сценария го четоха трима таксиметрови шофьори и си дадоха мнението. Трето, таксиджиите бяха с нас по време на снимките. И, четвърто, вече е известно това, първата публика, която гледа филма, бяха 250 таксиметрови шофьори в кино „Одеон”. И по реакциите им, по очите им, по това, че ни държаха 55 минути след прожекцията, за да ни питат, да казват какво мислят и т.н., изобщо цялото им вдъхновение от филма засилва нашите надежди, че филмът е стъпил на реални ситуации...