Опитва ли се Европа да извърши мъчително културно самоубийство?

Oпитва ли се Европа да извърши мъчително културно самоубийство? Хората, които съзират сигналите за предстояща цивилизационна катастрофа (тази комбинация от безконтролна миграция от Третия свят и изумителния мазохизъм на европейските елити), традиционно и механично са етикетирани като алармисти, ксенофоби, расисти и крайнодесни реакционери. Предупреждението, че Старият свят ще бъде потопен и претопен от прииждащата ислямска вълна, е описвано и отписвано като апокалиптично бълнуване на тесногръди и предубедени хейтъри. Но възможно ли е именно актуалният медиен, политически и академичен консенсус за ролята на Европа като неизбежна хуманитарна суперсила, която е задължена да приема всички нуждаещи се от по-добър живот в своите комфортни, социално спонсорирани обятия, докато в същото време изкупува миналите си империалистически и колониални грехове, да е продукт на колосална и катастрофална делюзия? Точно този „скандален” аргумент придобива плътност в контекста на осезаемата демографска и културна трансформация на толкова много места из Европа. Разходете се по-дълго из повечето големи градове на континента и британските острови и ще забележите тревожните знаци за болестта на Запада: жени с лица, унизително скрити зад дехуманизиращи бурки и никаби, разхождащи по три до пет деца, на уважително разстояние зад своите мъже/собственици, които са облечени в дълги мюсюлмански „мъжки рокли” и носят лесно разпознаваеми ислямистки бради, цели квартали, превърнати в етнически и религиозни анклави, където европейските традиции и ценности са третирани като форма на чужда агресия, зони, доминирани от северноафрикански и арабски племенни закони, в които дори полицията – да не говорим за нормалните граждани – не е добре дошла. Това е тревожна реалност, която мнозина биха определили като „ксенофобия”. Обитаваме свят, пронизан от „факти на омразата”. Огромната бездна между реалността на терен и това, което политици, медии и културни елити ни представят като реалност под формата на своето пожелателно мислене, стимулира внушителен психологически конфликт. Хората виждат какво става с Европа и са разтревожени, но всеки дисидентски акт на опозиция срещу централния наратив за „добрите мигранти и лошите местни” е посрещан с готова кофа катран от добре организираните отряди за социална справедливост.

Съдбата на Европа, погълната от историческа вина, сломена от екзистенциална умора и превърната в глобален хъб за хорските беди от Третия свят, е централната тема в новата книга на един от най-интригуващите, остроумни и проникновени съвременни британски автори Дъглас Мъри. Заглавието на неговото произведение е „Странната смърт на Европа: Имиграция, идентичност, ислям (The Strange Death of Europe: Immigration, Identity, Islam) и тук той събира парчетата от пъзела, за да подреди ярката, но стряскаща кризисна картина на съвременния Запад. Книгата още не е излязла на българския пазар, но всеки, който има отношение към ставащото в последните години, дължи на себе си да я прочете или най-малкото да посвети време на статиите, речите, лекциите и интервютата на Мъри. Дъглас е на 38 години, но се придвижва в интелектуалното пространство на англоезичния свят с авторитета на доказан и забележителен автор, който пише талантливо и информирано за литература и политика вече повече от две десетилетия. Той е англичанин, гей, десен консерватор с особено силен личен ангажимент към каузата за спасяване и съхраняване на европейската култура. Мъри е редактор в The Spectator и директор на тинк-танка The Henry Jackson Society. През последните 10 години си извоюва репутацията на един от най-увлекателните и артикулирани защитници на свободата на словото. Той е безстрашен критик на исляма и доктрината на мултикултурализма, проникнала на всички административни, медийни, културни и политически нива в Европа.