Преди 30 години на музикалния пазар излиза албум, който възвестява раждането на една нова супергрупа. Да, U2 са известни и преди 1987 г., но именно The Joshua Tree, който се появява през тази година, ги превръща в световни звезди. 30 години по-късно те отбелязват излизането на иконичния си албум с грандиозно турне, което включва САЩ, Канада и Европа. Критиците мърморят, че U2 паразитират върху старата слава, вместо да измислят нещо ново. Феновете се радват на новото звучене на парчетата, отдавна превърнали се в класика.

The Joshua Tree е албум революция. И в музикално, и в политическо отношение. Вярно е, че U2 са политически ангажирани от самото си създаване. Песни като Sunday Bloody Sunday (1983), посветена на Кървавата неделя в Северна Ирландия, или Pride (1984), посветена на Мартин Лутър Кинг, са доказателство за това. The Joshua Tree обаче не просто третира отделни актуални събития. Албумът е политическа философия. Едно от основните неща, които провокират създаването му, е отношението към Америка, към Съединените щати. „Започнах да виждам две Америки – митичната Америка и действителната Америка”, казва Боно и обяснява: „Любовната ми афера с американската литература се случи по същото време, когато осъзнах колко опасна може да бъде американската външна политика... Беше алчно време. Уолстрийт, консерватизъм, побеждавай, побеждавай, побеждавай. Няма място за губещите. Ню Йорк беше банкрутирал. Америка беше както груба реалност, така и мечта. Затова започнах да работя върху нещо, което в главата си нарекох „Двете Америки”. Исках да опиша тази ера на просперитет и скандали във взаимоспомагателните фондове като духовен глад”. Боно описва себе си от онзи период като човек, който е „влюбен в Америка и е уплашен от това в какво може да се превърне Америка”. Едж, солокитаристът, описва така състоянието на групата преди появата на The Joshua Tree: „Боно четеше Фланъри О’Конър и Труман Капоти, а аз – Норман Мейлър и Реймънд Карвър. Америка ни беше омагьосала, и то не тази Америка от телевизията, а мечтата – Америка, описана от Мартин Лутър Кинг. Езикът на американските писатели особено впечатли Боно, а образите и кинематографичните качества на американския пейзаж се превърнаха в отправна точка”. И, разбира се, Боно нямаше да е Боно, ако не беше обвързал политическата тематика със собственото си душевно състояние от онова време: „Бях прочел „Песента на екзекутора” на Норман Мейлър и „Хладнокръвно” на Труман Капоти. Така се роди опитът ми да напиша история, пречупена през погледа на убиеца. Много силно е насочено към Америка и насилието, което присъства в агресивната им външна политика, но също така и към факта да разбереш, че трябва да дешифрираш собствената си тъмнина, да обясниш насилието, което всички крием в себе си... В мен има страна, която, поставена в безизходица, може да ме направи много агресивен”