На 18 март 2018 г. в Русия се провеждат президентски избори, на които Владимир Путин е подкрепен от рекордните 56 432 768 гласоподаватели. На 18 март 2014 г. Крим се връща в пределите на Руската федерация, като по този начин е възстановена историческата справедливост. На 18 март 1874 г. се ражда един от най-забележителните руски мислители – Николай Бердяев. Съдбата на Николай Александрович е изпълнена с драматични събития. Заради привързаността си към левите идеи и участието си в студентски демонстрации в края на XIX век е изключен от университета и изпратен на заточение. В началото на XX век Бердяев вече е критично настроен към увлеченията на една значителна част от руската интелигенция по марксизма, съзирайки в тази любов сектантски догматизъм. Междувременно отново е заточен, този път заради антиклерикална статия. След идването на болшевиките на власт през 1917 г. проблемите на философа не престават. Два пъти е арестуван, защото си позволява да критикува новата власт. Явно интелектът му е респектирал болшевишките ръководители, защото след втория арест е разпитван от самия шеф на тайните служби Феликс Дзерджински. През 1922 г. е взето решение да бъде екстрадиран от Съветска Русия. Напуска страната на борда на т.нар. „философски кораб”, на който пътуват над 150 руски интелектуалци, изпратени в изгнание заради „антисъветизъм”. Въпреки че остро критикува съветската власт, Николай Бердяев никога не се присъединява към онези руски емигрантски среди, за които единственият смисъл на живота е омразата към Съветска Русия. В множество свои статии и книги Бердяев аргументирано доказва, че руският комунизъм не е някаква свалила се незнайно откъде напаст, не е резултат от някакъв „зловещ юдео-масонски заговор”. Руският комунизъм, убеден е философът, има своите дълбоки основания в менталността на народа, в начина, по който руснаците разсъждават за света и за себе си. Една от най-интересните книги на Николай Бердяев е „Руската идея”. Оформянето на руската идея се дължи преди всичко на факта, че „руснаците от народните, трудовите слоеве, даже когато се отказват от православието, продължават да търсят истината, Бога, Божията правда и смисъла на живота”. Руската идея според Бердяев, това е идеята на „комунитарността, братството между хората и народите”. Това е месианска идея, защото руснаците са призвани да играят достойна роля в световната история именно в утвърждаването на принципите на съвместното живеене. Николай Бердяев за разлика от много други философи емигранти смята, че руската идея не е изчезнала, след като болшевиките идват на власт. „Духът на комунизма, религията на комунизма, философията на комунизма са антихристиянски и антихуманистични, но в социалната система на комунизма има голяма истина, която би могла да бъде съчетана с християнството, във всеки случай в по-голяма степен, отколкото капиталистическата система, която е най-антихристиянска от всички”, пише Бердяев. След края на Втората световна война, по време на която Бердяев, пак за разлика от други руски емигранти, безрезервно подкрепя страната си, на философа е върнато съветското гражданство. Той обаче отказва да се върне в родината, след като там се разгаря нова вълна от жестоки репресии срещу инакомислещите. Николай Бердяев умира на 23 март 1948 г. в градчето Кламар, недалеч от Париж, само две седмици след като е завършил последната си книга „Царството на духа и царството на кесаря”. Споровете около идеите на Бердяев не стихват и след смъртта му. Докато съществува СССР, официалната позиция за него е, че е „антисъветски писател” и „контрареволюционер”, а трудовете му излизат единствено в „самиздат”. Реабилитиран е след началото на Горбачовите „гласност” и „преустройство” през втората половина на 80-те години. След разпада на Съветския съюз обаче критиките към него се засилват. Особено от страна на либералната и прозападната интелигенция. Нейните представители не могат да му простят факта, че никога не осъжда стопроцентово комунизма, че продължава да вярва в особената роля на Русия, дори и в комунистическия й облик, че предпочита националното пред космополитното. В либералните среди става модно мислители като Бердяев да бъдат наричани „болшевизатори”. Какво да се прави, руските либерали, особено тези от 90-те години и нататък, никога не са се отличавали с особена дълбочина на мисълта. Концепциите им, както философските, така и политическите, не са нищо друго освен сляпо копиране на западни образци. И негативното отношение на повечето нормални руснаци към тях е съвсем разбираемо. На последните президентски избори за либералните кандидати Ксения Собчак и Григорий Явлински гласуват общо 2,7% от избирателите. Дори в Москва и Санкт Петербург, минаващи за крепости на либерализма и острови на антипутинската опозиция, подкрепата за Собчак едва прехвърля четирипроцентовата бариера, докато за Владимир Путин гласуват над 70% от избирателите. По всичко обаче личи, че Ксения Анатолиевна не се притеснява особено от тази символична подкрепа. Тя никак не е глупава и си дава много ясна сметка, че с позициите, които изразява, нито може да стане президент, нито някакъв особено значим фактор в руския политически живот. Задачата й е съвсем друга – да стане основен изразител на прозападните, либералните, антипутински настроения. Според социологическите проучвания подобни възгледи изповядват 7-8% от руските избиратели. Крайно малко, за да се наредиш сред главните политици на страната, но пък напълно достатъчно за влизане в парламента и от там за вдигане на собствената цена в очите на западните грантодарители.