Или историята за старицата със снежнобяла коса и черни като боровинки очи

Михаел, на когото всички казват Мики, е красиво шестгодишно хлапе, което, въпреки че живее в многолюдно семейство със своите двама братя и три сестри, всички те, по-големи от него, предпочита да си играе сам. Не обича да общува с никого, а цялото си време прекарва в детската стая. Единственият човек, когото допуска до себе си, е мама. Мама Катя е нисичка и слаба, излъчваща спокойствие жена, която прави всичко възможно да обгрижва и удовлетворява капризите и желанията на любимите същества около себе си, в това число и на главата на семейството – татко Томи. „Мамо, остави ме днес. Не искам да ходя никъде. Не желая да излизам с другите. Искам просто да си остана тук”, промърморва в утрото на 6 август 1925 г. Михаел. Не се случва за първи път и Катя спокойно затваря вратата зад себе си. Денят е слънчев и всички, без интровертния младеж, се отправят на пикник в един от крайградските паркове на Мюнхен. Домът на Poschingerstraße 1 се умълчава. Детската стая на Мики е пълна с играчки. Влакчето рухоли по дървената линия, а детето се взира като хипнотизирано в монотонното му движение. Навън е истинско лято. Вечерта, когато всички се прибират от разходка, Михаел е утихнал в стаята си. Освен мама Катя никой не се сеща да провери как е той. Гледката, която открива грижовната жена, е съкрушителна. Шестгодишният Мики е увиснал, уж като на игра, но всъщност съвсем реално в примката, направена от чаршафа, който преди това е окачил на абажура. Този опит за самоубийство на хлапака се разминава с пукната глава и белег в сърцето на мама за цял живот. Жената скрива за случилото се този следобед от всички, а инцидентът е завоалиран зад разказ за игра на Михаел, при която малчуганът се е опитал просто да си направи люлка.

Минават повече от 50 години, когато в ранното утро на 1 януари 1977 г. телефонът в дома на мама Катя, дом, опустял безвъзвратно през годините, иззвънява в 3 часа. От слушалката се чува стон през сълзи: „Мики е мъртъв!”. Два дена по-късно, когато е погребението, в пощенската кутия на Катя пощальонът пуска писмо. То е написано от треперещата, но все още жива ръка на Михаел: „Мамо, не мога повече. Днес научих всичко онова, на което си била подложена през годините от татко. Не знам как си успяла да го понесеш, но аз наистина не мога! Обичам те! 30 декември 1976 г.”. Михаел развива непоносимост към мрачната фигура на баща си още от дете, което го тласка да опита да се самоубие едва на шест години. Тогава не успява, но сега, когато е вече почти на 58, всичко свършва. Свръхдоза барбитурати, погълнати с огромно количество алкохол, го отвеждат до края и изправят майка му, съпругата му и децата му пред особена трагедия. За Катя това не е първата среща с лицето на смъртта. Тя е погребала вече родителите си, погребала е брат си и сестра си. Оплакала е толкова много хора. Оплакала е и други свои деца. Заровила е в земята и съпруга си, когото мнозина обвиняват за самоубийството не само на Мики, но и на най-големия им син Клаус. Катя понася всичко това, но не просто защото тя е съпругата на „последния голям автор на германската литература”, а защото тя е „най-самоотвержената жена под слънцето, която не прилича на никоя друга”. Тя е Катя Ман. Жената, която пренася цялата себе си в жертвен агнец на своя съпруг – титаничен в творчеството си и чудовищен егоист в личния си свят – Томас Ман. Да, тя е Катя Ман, жената, без чиято любов и всеотдайност Нобеловият лауреат Томас Ман никога не би създал шедьоврите си „Вълшебната планина”, „Йосиф и неговите братя”, „Доктор Фаустус”. Тя е момичето, което ще доживее до 96 години. Един дълъг живот, започнал като приказка, но прераснал в мрачен роман и завършил като нечовешки фарс за непоносимата самота и болка на една „старица със снежнобяла коса и черни като боровинки очи”.