Едва ли в световната история има друга година, побрала в себе си толкова много значения и такова количество митове. Ако има обаче една дума, която да служи като синоним на 1968 г., това е бунт. В най-различни държави. Срещу всичко и всички. Там, където властта е комунистическа, бунтарите воюват срещу комунизма, а там, където системата е капиталистическа, те са срещу капитализма. Бунтът, разбира се, далеч не е само политико-икономически. Той е срещу властта по принцип, срещу всички авторитети – в семейството, в училището, в университета, на работното място. И тъй като бунтовните движения са срещу всичко, съвсем естествено е те да нямат ярко изразени лидери. Защото лидерството също е авторитет. Затова и няма стройна система на действие, няма ясно изразена програма. Всеки може да предлага всичко. Както се шегува впоследствие един от най-интересните герои на 60-те години американецът Аби Хофман: „Ние не можехме да се договорим дори за това какво да обядваме”. Според някои това е слабост, според други именно в това е чарът на 1968 г. В усещането за тотална свобода. В стремежа да бъдат разрушени всички табута – политически, социални, сексуални.

Този стремеж се вижда особено добре в Съединените американски щати. На пръв поглед това звучи парадоксално. Икономическото положение на страната преди 1968 г. е много добро, средната класа благоденства. Президентът Линдън Джонсън стартира прословутата си програма „Великото общество”. Тя включва сериозни мерки за подобряване на живота на социалнослабите и възрастните, преодоляване на расовата сегрегация, улеснен достъп на всички американци до качествено обучение и здравеопазване, сериозна борба с престъпността. Само че всички тези хубави неща няма как да скрият и огромните проблеми, които стоят пред американското общество. Дълбоката травма, причинена от убийството на президента Джон Кенеди, съвсем не е отшумяла. Гражданските права на чернокожите присъстват предимно в официалните документи, а не толкова в реалността. И, разбира се, най-тежкият проблем – войната във Виетнам. Опасявайки се, че комунизмът ще се разпростре в цяла Азия, след като вече категорично се е установил в Китай, американските власти твърдо застават на страната на антикомунистическия Южен Виетнам срещу Севера на Хо Ши Мин. Първите американски войници, наричани „съветници”, са изпратени в региона още през 1959 г., а през следващите години броят им постоянно нараства. Нараства обаче и броят на убитите американци, което няма как да не се отрази на настроенията в страната. Само през 1967 г. в сраженията във виетнамските джунгли намират смъртта си 9353-ма войници на САЩ. Войната нанася тежък удар и на американската икономика, защото за нейното финансиране отиват два-три милиарда долара всеки месец. Много от социалните програми, залегнали в концепцията за „Великото общество”, се провалят поради липса на средства. Има обаче и по-важни неща от икономическите загуби. Все повече нормални американци започват да възприемат Виетнам не просто като поредната далечна държава, където Вашингтон прави каквото си иска. Виетнам вече има символен характер. Това е свободолюбивият Давид, който смело се сражава срещу превъзхождащия го във всичко империалистически Голиат. Затова и демонстрациите в големите американски градове срещу войната във Виетнам стават все по-масови. В края на октомври 1967 г. е организирана голяма антивоенна демонстрация във Вашингтон. Протестиращите се събират при Мемориала Линкълн, след което пресичат река Потомак и тръгват към Пентагона. Интересът на медиите към ставащото е огромен, не на последно място и заради думите на Аби Хофман в навечерието на събитието. Той е обещал, че ще левитира над Пентагона, за да изгони оттам злите духове. В крайна сметка не изпълнява обещанието си. На демонстрацията присъстват всякакви хора, включително писателят Норман Мейлър и лингвистът Ноам Чомски. Много други известни хора подкрепят протестите. Сред тях е и прословутият педиатър д-р Бенджамин Спок, който дори попада в ареста, защото подписва манифести с ярко изразено антивоенно съдържание.

В средата на януари 1968 г. началото на зимната сесия на американския Конгрес е отбелязано с марш на няколко хиляди жени, насочен срещу войната във Виетнам. Начело на маршируващите е 87-годишната Джанет Ранкин, първата жена, която става член на Конгреса, три години преди жените в САЩ да получат правото да гласуват на избори. На 21 януари във филхармонията на Ню Йорк има представление, наречено „Бродуей за мир. 1968 г.”. В него участват Хари Белафонте, Ленард Бърнстейн, Пол Нюман, Барбара Стрейзънд. Събраните пари отиват за избирателните кампании на кандидати за Конгреса, които се ангажират да работят за прекратяване на войната във Виетнам. Антивоенните настроения проникват дори на Уолстрийт. Брокерската кантора „Пен, Вебер, Джексън и Къртис” помества документ във вестниците, в който се обяснява защо „мирът е толкова важен за инвеститорите и защо именно мирът гарантира максимално повишаване на стойността на акциите на борсата”. Американските власти обаче нямат намерение да прекратяват бойните действия, защото са убедени, че победата срещу комунистическия Северен Виетнам е съвсем близко. В първия ден на 1968 г. пък южновиетнамското правителство нарежда във всички магазини да бъдат сложени плакати, според които това е годината, през която окончателната победа на съюзниците ще стане факт. Комунистическата въстаническа армия, действаща на територията на Юга и наричана от американците Виетконг, както и редовните части на Севера обаче, имат съвсем други планове.

На 30 януари 1968 г. започва тяхната Офанзива Тет. Операцията носи това име, защото така се нарича започващата виетнамска Нова година. На пръв поглед офанзивата изглежда напълно безсмислена. 67 хиляди войници се изправят срещу южновиетнамците и американците, чийто брой е почти 1 милион души. Атакуващите нямат никакви шансове за победа. И те наистина са разбити. Но тук има нещо много по-важно. Победените на бойното поле комунистически сили се оказват победители в очите на световното обществено мнение. И то най-вече благодарение на малка група виетконгци, които атакуват посолството на САЩ в Сайгон, столицата на Южен Виетнам. Петнайсет души под командването на неграмотния фермер Нгуен Ван Сау изскачат от два автомобила пред посолството и откриват огън по охраната. С бой успяват да си пробият път към сградата, където продължават да водят сражение. Няколко часа по-късно всички нападатели са убити. Само че ефектът, към който са се стремили, е постигнат сто процента. Цял свят вижда снимки и кадри от надупченото с куршуми американско посолство, както и телата на убити и ранени американски войници. Всички последващи победи на американската армия не могат да се преборят с PR удара на виетконгците. Посланието е ясно: американците може да се мислят за непобедими, но са уязвими, при това твърде лесно. Могат да бъдат изненадани дори в собственото им посолство.