Как бюджетите на ООН и НАТО да преминат в частни ръце

В края на 2006 г., малко преди да подаде оставка, министърът на отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд извършва (както казва президентът Буш) „най-мащабните преобразувания в американските глобални силови структури след Втората световна война”. В последните мигове на пребиваване на Ръмсфелд на поста министър съотношението между намиращите се в Ирак американски военнослужещи и частните наемници е практически едно към едно, което е безпрецедентно за военни действия. Вицепрезидентът Дик Чейни нарича Ръмсфелд „най-добрият министър на отбраната на всички времена”. Подобна похвала в устата на Чейни звучи съвършено естествено. Схемата на радикална приватизация във военната сфера, стартирана още от Чейни в хода на войната в Персийския залив през 1991 г. и довършена от Ръмсфелд, надхвърля и най-смелите очаквания. Тя завинаги променя начина, по който САЩ водят войните си. В същото време независимо от участието на частни наемници в небивали досега размери американските военни рядко са преживявали такива опасни времена и огромно напрежение. Проведената от администрацията на Буш окупация на Ирак и Афганистан довежда Въоръжените сили на САЩ до състояние, което принуждава бившият държавен секретар Колин Пауъл да заяви в края на 2006 г., че „действащата армия е практически разбита”. На фона на този разгромяващ коментар президентът Буш обявява намерението си да увеличи обема на Въоръжените сили на САЩ, за да може американската „войска да е готова и да е способна да участва в дълга война”. В своето послание, озаглавено „За положението в страната”, представено през 2007 г., той призовава за увеличаване на числеността на сухопътните войски и морската пехота на 92 хиляди души през следващите пет години. За намаляване на тежестта върху въоръжените сили Буш също така предлага да се създаде Корпус на гражданските резервисти. Фактът, че Въоръжените сили на САЩ „губят кръв”, извън всякакво съмнение е резултат от агресивната политика на държавната администрация и непопулярната окупация в Ирак. В същото време новото демократическо ръководство на Конгреса, дошло на власт през ноември 2006 г., съвсем охотно поддържа стремежа на Буш към нарастване на военната мощ. То изобщо не поставя под съмнение неинтелигентната жажда на САЩ по нови завоевания, изискващи подобни ходове. В тази ситуация тези, които се чувстват най-комфортно, са същите, които най-много са спечелили от „войната с тероризма” – това са корпорациите, свързани с военната сфера. По време на управлението на Буш много малко компании могат да се похвалят с по-високи доходи от тези на Blackwater. А ако плановете за увеличаване на обема на въоръжените сили започнат да се осъществяват, то Blackwater би трябвало да получи още повече. Собственикът Ерик Принс прекрасно разбира това. Той дори предлага създаването на „контактна бригада” за подпомагане на военните. А що се касае за официалните планове армията да се увеличи с 30 хиляди души, Принс уверено заявява: „Ние можем да направим същото, само че за по-малко пари”. Това са думи на човек, който познава успеха и е уверен в своето бъдеще. Както пише Weekly Standard: „Той е алфата и омегата на военния аутсорсинг”. За времето от 1997 г., когато Blackwater започва своята дейност с неголям стрелкови полигон в Северна Каролина, компанията израства до една от най-могъщите частни военни структури в света. През 2006 г. Blackwater разполага приблизително с 2300 наемници, разположени в девет държави, а така също уверява, че има в базата си още 21 хиляди човека, които при необходимост могат да бъдат извикани и въведени в строя. През 2006 г. един от конгресмените отбелязва, че ако се разглежда военната сила на компанията на Принс, то тя би могла съвсем самостоятелно да свали правителствата на много държави по света.