Как съдбата на Западните Балкани заприлича на филм на Кустурица

Ако някога се направи исторически филм за Балканите след падането на Берлинската стена, сюжетът сигурно би бил следният: Германия съдейства най­активно за разпада на Югославия, като работи за отцепването на католическите Словения и Хърватия. Възползвайки се от тежкото положение на останалите югопарчета, Берлин методично тласка Сърбия, Черна гора и другите държави в региона, наречен Западни Балкани, към брачен съюз с водения от нея ЕС. Белград, Подгорица и Баня Лука обаче таят топли чувства към друг герой на балканската арена – изкусителната със своите природни богатства, военнополитическа сила и културно-исторически връзки с Балканите Русия. Въпреки сантиментите обетът е направен и Западните Балкани трябва да встъпят в брачен съюз със своя европейски жених на празничната церемония в София. Всички се веселят подобаващо, а Жан-Клод Юнкер – дори повече от приличното. Кумът посреща гостите с приповдигнато настроение и не се свени да ги поотупа от софийския прах или да ги поомачка в здравите си балкански обятия. Само празничните акорди на Одата на радостта, изпълнени от Берковската духова музика, липсват, за да придобие завършен вид идиличната евросватба. Точно както в знаменития филм на балканския кино гуру Емир Кустурица „Черна котка, бял котарак” обаче, до венчавка така и не се стига. Бракосъчетаването в София се проваля, а Западните Балкани, изглежда, и занапред ще продължат да бъдат в ролята на циганското гето на Кустурица – събирателен образ на остракизма, политическото лицемерие и користните интереси, които са в основата на политиката на Запада спрямо Балканите. Преди 15 години в Солун лидерите на Европейския съюз дадоха обет на своите западнобалкански партньори, че ще бъдат завинаги заедно, а техните страни един ден ще се присъединят към ЕС. Петнайсетте лета, изпълнени с очаквания за еврочленство, вкараха в съюза единствено Хърватия, а за Сърбия, Черна гора, Македония, Албания, Босна и Херцеговина и „черната дупка” Косово останаха само надеждите за европейските перспективи. В Солун евролидерите обещаваха членство, а в София те не просто не се престрашиха да направят следваща крачка, но дори отказаха да потвърдят досегашните си ангажименти. Фразата от Солунската декларация, че „бъдещето на Балканите е в Европейския съюз”, умишлено е променена и вече звучи като „недвусмислена подкрепа” за „европейската перспектива” на страните. Председателят на Европейския съвет Доналд Туск с бързината на британски следовател на химическа атака парира призива на София за това Евросъюзът да не се плаши от държави с общо население, по-малко от румънското, и Брутен вътрешен продукт колкото този на Словакия. „Проблемите на глава от населението” на държавите от Западните Балкани „са повече, отколкото във Франция и Германия, взети заедно”, убеждава Туск. Раздираният от вътрешни противоречия Балкански полуостров и занапред ще бъде гранична зона, в която се сблъскват проектите на традиционните външни играчи – Германия, Турция и Русия, към които в наши дни се прибавят стратегическите планове на глобални фактори като САЩ, Китай, а защо не и Великобритания и Франция. В преследване на своите цели всяка от великите сили се стреми да изгради такава архитектура на балканската сигурност и такива икономически отношения, които най-добре да съответстват на нейните собствени интереси. Нерешимите на пръв поглед противоречия между глобалните играчи сякаш отново са предопределили на тази част от света да бъде лишена от перспективи за по-добро бъдеще. Но все пак каква е колизията между великите сили на Балканския полуостров?