Дори и в свръхмодерните общества, а може би най-вече в тях, хората не могат да живеят без митове. Нуждаят се от образи, в които безусловно да вярват. Да знаят, че всичко друго подлежи на критика, но въпросните образи и концепции са абсолютно верни, истински аксиоми. В общества като българското, което постоянно е разкъсвано от противоречия, съмнения, резки движения от оптимизъм към песимизъм и обратно, митотворчеството е особено силно. За близо три десетилетия демокрация повярвахме в какво ли не – в безкористния Запад, който няма друга цел, освен да ни издигне до собственото си прекрасно ниво, в невидимата ръка на пазара, в добрия цар, в още по-добрия бодигард, в идеята, че членството в ЕС и НАТО ни правят пълноправни членове в клуба на богатите и красивите. Почти нищо от тази вяра не съществува днес. И понеже в природата и в обществото няма празни пространства, се задават нови митове. Една от най-силно рекламираните концепции за щастие в последно време е свързана с общата европейска валута. Задължително е да приемем еврото, убеждават ни неговите адепти, и ще решим всичките си проблеми. Ще напуснем най-после печалното последно място по доходи в ЕС. Ще привлечем всевъзможни чуждестранни инвестиции. Ще намалим имиграцията. Ще се справим с демографската криза. Ще подобрим съществено имиджа си. Тези обещания безспорно галят ухото. И ако има някакво съмнение, което разваля удоволствието от предъвкването им, то е, че вече сме ги чували. Да, същите тези словеса звучаха и в навечерието на приемането ни в НАТО и в Европейския съюз. Произнасяха се като заклинания, когато приемахме възможно най-ниските данъци за доходите на гражданите и на корпорациите. На много българи въпросните обещания им се струваха логични и лесни за изпълнение. Точно както и днес има хора, които вярват, че Обетованата земя има ново име – еврозона. Защитниците на общата европейски валута имат три основни аргумента, върху които се гради оптимизмът им. Първо, еврото ще сближи още повече европейските държави. Второ, въпросната икономическа интеграция ще доведе до по-бърз икономически растеж. Трето, икономическата и политическата интеграция завинаги ще гарантират мира в Европа. Привържениците на еврото обичат да казват, че няма как да съществува могъщо държавно или наддържавно образувание без обща валута. Нима би било възможно, риторично питат те, САЩ да имат сегашното си влияние, ако нямат обща валута, ако всеки щат си имаше отделна парична единица? Съответно, ако ЕС иска да играе същата значителна роля, трябва да има обща валута. Увлечени в това сравнение, хората, които толкова го харесват, забравят най-важното – въпреки немалкото сходства Европа не е Америка. И в Америка има разлики между различните щати, така както съществуват разлики между отделните европейски държави. Някои са промишлени, други селскостопански. Някои се облагодетелстват от падането на цените на петрола, други страдат. Едни щати постоянно вземат заеми, други постоянно дават. И въпреки тези немаловажни различия общите неща между отделните щати са доста повече от факторите, които ги разделят. Ако в даден щат възникнат сериозни икономически проблеми, много негови жители без никакви проблеми ще се преместят другаде. Жителите на Айова, Уисконсин, Илинойс мислят за себе си преди всичко като за американци и едва след това са жители на въпросните щати. Когато има финансови или икономически сътресения в някой щат, помощта идва основно от федералната власт. Докато действителността в Европа е съвсем различна. Независимо от всички наднационални институции „делото за спасяване на давещите се е дело на самите давещи се”. А когато все пак се стигне до някакъв тип „спасяване” на отделна държава, например на Гърция, условията за отпускането на „помощ” са такива, че тe задълбочават кризата, вместо да я решат. Въпреки падането на множеството бариери в Европа, въпреки Шенген, преместването от една европейска държава в друга съвсем не е толкова безпроблемно, колкото движението от един щат в друг. Никой не пита живеещите в щата Вашингтон дали са родени там, или идват от Индиана или Канзас. Всички те са американци. А независимо от всички интеграции в Европа нещата не са такива. Във Франция един българин винаги е възприеман като българин, а не като европеец. Най-голямото различие между Европа и САЩ е, че на нашия континент отделните нации и култури имат огромно значение. Така че идеята за Съединените европейски щати няма как да бъде реализирана. Поради всякакви причини. Включително и икономически. Различията между някои от страните – членки на еврозоната, са толкова големи, че конвергенцията наистина изглежда трудно постижима, ако не и невъзможна. Когато Латвия приема еврото през 2014 г., тя има БВП на глава от населението едва 31% от този на Германия. Така е, казват почитателите на общата европейска валута, обаче именно нейното въвеждане ще направи така, че тези разлики да изчезнат, ще засили интеграцията, при това далеч не само в икономиката. Този извод обаче има силно пожелателен характер. Обективните данни за състоянието на икономиките на различните европейски държави, откакто съществува еврото, ясно показват, че някои от тях се справят твърде добре, при това, без да са членове на еврозоната, докато други, макар да са нейни членове, нямат особени поводи за радост. На тази тема ще се спра малко по-късно, а сега ще спомена няколко думи по повод другите аргументи в подкрепа на еврото – че успоредно с интеграцията то спомагало за запазването на мира в Европа и че било изключително важен фактор при засилването на европейската идентичност. Колкото и важна да е темата за мира, няма никакви данни, че именно общата валута намалява риска от възникването на военни конфликти. Най-малкото, защото такива в Европа няма много преди нейното въвеждане. Така че явно не еврото, а съвсем други фактори допринасят за запазването на мира. Например създаването на редица наднационални институции, които да тушират още в зародиш възможните конфликти, както и преобладаващото негативно отношение към войната. И ако въоръжени конфликти на територията на Европа все пак избухваха, в страните от бивша Югославия, в Украйна, те не бяха резултат от естествени процеси. Основна вина за въпросните конфликти носеха „великите сили”, които бяха решили да наложат смятаната от тях за единствено правилна политика на въпросните държави.