Пътят на един крепостен селянин до успеха и богатството

Утрото на 21 май 2006 г. изпълзява изпод завивките на нощния мрак в Москва. На терасата на хотел „Балчуг Кемпински” все още няма никой освен жената от стая №317, която е прекарала цялата нощ на масата в ъгъла до големия прозорец. През него сега се виждат обагрените от изгрева куполи на кремълските църкви. Същите онези, които в началото на ХХ в. английският дипломат и журналист Морис Беринг описва така: „Ние не знаем дали сме на небето или на земята. Защото на земята няма друга такава красота и изящество и не сме в състояние да я опишем с думи. Само можем да заявим, че Бог пребивава тук, на земята, сред тези хора, и че религиозните им служби са по-прекрасни от службите на останалите народи. Красотата им е направо незабравима”. Разбира се, Москва е от онези топоси на планетата, които от векове са обект на остри критики, като тази на руския философ Пьотр Чаадаев, който в едно от своите знаменити философски писма от 1829 г. отбелязва: „Чужденците, пристигнали в Москва… ги водят да видят едно огромно оръдие и една гигантска камбанария (вляво от туристическия вход на Кремъл, б.а.). Оръдието не може да гърми, а камбаната се е счупила, преди да зазвучи. Това е удивителен град, в който забележителностите са забележителни преди всичко със своята абсурдност. Или може би огромната камбана без език е йероглифен символ на огромната няма страна, населена с народ, наричащ себе си славяни, който сякаш се чуди за какво му е дадено словото”. Тъкмо между тези две полярни мнения се разгръща вековната история на Кремъл. На 21 май 2006 г. жената от стая №317 в хотел „Балчуг Кемпински” в Москва се взира умислено пред себе си. На масата има само чаша черен чай и купчина от копия на документи. Часът е още 5:30, а всички гости на хотела все още пребивават в чудния свят на сънищата си. Но не и жената, която е прекарала цялата нощ в препрочитане на листовете пред себе си. Тя е с кестенява коса, нито висока, нито ниска. Не красива, но симпатична, с прокрадващи се по лицето й следи от възрастта. Казва се Линда Химелщайн и вече трета седмица е в Москва, търсейки факти за историята, която я вълнува повече от десетилетие. Линда е журналист от Wall Street Journal и коментатор на CNN и C-SPAN. Всъщност била е журналист, защото от година е напуснала работа, за да посвети времето си на едно изследване. Става дума за изследване на живота на човека, който напълно е обсебил ума й. Обърнала е гръб на съпруга и децата си, за да открие малкото оцелели документални данни за мъжа, който е създал една от най-големите „империи за човешко щастие”. В 6 часа тя се надига от стола, напъхва листовете в кожената си чанта, затваря капака на лаптопа с гризнатата ябълка и се отправя към стаята си. Работила е цяла нощ. Само 25 минути по-късно Линда вече е взела ободряващ душ, сменила е дрехите си, оправила е прическата си и с бърза стъпка преминава през мраморното фоайе на хотела. Навън улиците са още пусти. Химелщайн поема дълбоко въздух и се отправя на дълга разходка към Държавния архив, който ще отвори чак в 9 часа. Предстоят й няколко километра преход през този така удивителен град. Москва е на прага между пролетта и лятото, най-хубавото време за разходка. Линда потропва по тротоарите на малките подредени улички и се вглежда в множеството естетически детайли, изпълващи града. Отвсякъде я наблюдават късчета история, която тя ще се опита да съживи по страниците на книгата, която е започнала да пише. Именно заради тази книга напуска работа и пристига от САЩ в далечна Москва. Да, Москва е невероятен град, който в самото начало не ти позволява да откриеш неговия чар, докато в един момент не разбереш, че градът бавно е проникнал дълбоко в душата ти. Линда е тук от 21 дни. Днес изтичат последните й часове престой, ще трябва да събере багажа от хотелската си стая и да се отправи към летището. Ще се завърне у дома и след още три години работа ще доведе до край „най-големият проект в живота си”, както тя нарича написването на историята за човека, който въпреки смъртта си през далечната 1898 г., продължава да преобразява света. Но сега, точно в 9:00 часа, Линда Химелщайн е на входа на Държавния архив. Тя е и първата читателка за деня, която служителите вече добре познават. След кратък поздрав с портиера се изкачва по старото каменно стълбище и се отправя към читалня №3, където я очаква последната купчина документи от Имперския архив. През изминалите три седмици тя е преровила десетки хиляди страници, за да разкрие оскъдните късчета информация за своя герой. Настанява се на мястото си в читалнята и бърка в чантата си. Вади латексови черни ръкавици, лупа и малък портативен скенер, с който сканира внимателно онова, което й е нужно. Стотици листове от 1869 г. за доставчиците на продукти и стоки в двора на цар Александър II Освободител (онзи същият, чиято статуя на флорентинския скулптор Арнолдо Дзоки се извисява пред сградата на българското Народно събрание заради заслугите му за освобождението на България през 1878 г.). От тези листове Линда разбира, че сред имперските доставчици са бележитите майстори като Луис Тифани (Tiffany & Co.) и Петер Карл Фаберже, които задоволяват потребностите на двора от бижута. Компанията Steinway & Sons се грижи за роялите в двореца, а Singer е придворният доставчик на шевни машини. Daimler Motor изработва новите файтони на владетеля и ги поддържа. Сред документите има данни дори за доставка на пиявици от някакъв си човек на име Степан Горбачевски. Налична е информация за служебните отношения на Александър ІІ с династиите Морозови, Губонини и Третякови и с творци от ранга на Пьотр Чайковски, Николай Рубинщайн, Толстой, Достоевски, Тургенев и още. Това са все имена, които заради заслугите си са намерили място в имперския двор. Колкото до имперските доставчици на продукти и стоки, това е изключителна привилегия, титла, „която се дава само на онези, които са доставяли стоки срещу значителна сума пари или най-общо са извършвали някакъв вид работа за имперския двор в продължение на над осем последователни години. Титлата се дава на лице, което е доказало съзнателност, предприемчивост и способност най-малко за осемгодишен период, и тази привилегия не може да се предава по наследство”. Именно там, сред множеството документи, Линда неочаквано се натъква на едно писмо от 20 февруари 1869 г. То е адресирано до министъра на императорския двор и в него някакъв мъж моли за позволение да доставя стоки за владетеля, при това не какви да са, а такива, „които са на такова ниво, че по нищо не отстъпват на известните производители в Санкт Петербург и Москва”. Отговорът на тази молба е недвусмислен: „Желанието не може да бъде удовлетворено!”. Производителят, който е подписал молбата, е съвсем обикновен търговец на алкохол от най-ниската прослойка. Но когато Линда съзира подписа, цялата потръпва от вълнение. Това е следа от човека, когото тя издирва. Фрагменти за мъжа, когото днес всички наричат „царят на водката” и чиято забележителна напитка всички са опитвали.