Рокфелер и Ротшилд между свирепата конкуренция и взаимно изгодното сътрудничество

Никога до този момент друг не е стоял толкова високо на световния пиедестал, както Америка и Рокфелер. Втората световна война приключва повече от успешно за Щатите и могъществото на американците е поразяващо. САЩ произвеждат близо една трета от глобалния Брутен вътрешен продукт, контролират по-голямата част от петрола и лъвския пай от световното злато. В ръцете им е новата доминираща глобална валута – доларът, както и най-голямата военноморска армада на планетата. Зад кулисите на голямата политическа игра се случва важно събитие – Рокфелер и банково-промишленият капитал удържат победа в грандиозния сблъсък с британските финансови кръгове начело с Ротшилд. Продължилото повече от половин век ожесточено глобално противоборство за контрол над петрола, пазарите и финансите между САЩ и Великобритания е към своя край. След войната фундаментите на британската финансова и политическа мощ са разклатени. За да покрие военновременните задължения към Вашингтон, Британската империя е принудена да предаде на Америка огромни колониални активи. Великобритания е напълно зависима от следвоенната помощ на САЩ. Империята трябва да капитулира. През 1946 г. Лондон се съгласява на унизителен многомилиарден кредит от САЩ, който е изплатен едва през 2006 г. – алтернативата за Лондон е просто банкрут. Кралството се отказва от своя най-ценен актив – златната лира, чрез която контролира глобалните финанси, а на царското място като нова световна валута сяда златният американски долар, който триумфира на конференцията в Бретън Уудс. За Ротшилд и британските банкери остава позорно да приемат конвертируемост на лирата спрямо долара, което поставя някога господстващата британска финансова система в отношение на субординация спрямо решенията на Вашингтон. „Империята, над която слънцето никога не залязва”, изгубва колониите си и бавно гасне в мъглите на Албиона.

Новата свръхсила е Америка, а на върха на американската пирамида е кланът Рокфелер. В резултат на войната тяхната мощ се удвоява. Standard Oil установява контрол над голямата част от петролните резерви в света. Още по време на войната британският премиер Уинстън Чърчил се принуждава да отстъпи на Standard Oil геополитическото влияние над Саудитска Арабия – страната с вторите по големина петролни запаси на планетата. След края на световния въоръжен конфликт международната петролна империя на Рокфелер детронира като глобален играч номер едно британските компании Royal Dutch Shell и Английско-персийската петролна компания (British Petroleum), поделени между правителството и фамилиите Ротшилд, Самюъл и Сасуун. Европейските нефтени находища остават зад това, което Чърчил нарича „Желязна завеса”, а Западна Европа влиза в зоната на влияние на Рокфелер. През 1947 г. повече от половината от петрола за Стария континент се доставя от четирите американски компании на предприемача от Охайо – Standard Oil of New Jersey (Exxon), Socony-Vacuum Oil (Mobil), Standard Oil of California (Chevron) и Texaco (Chevron), както и от Gulf Oil (днес част от Chevron) на американското семейство Мелън, в чиито ръце е една от водещите финансови институции в САЩ – The Bank of New York Mellon. През следващите години петте компании бетонират позициите си в Европа не без помощта на американския план „Маршал”. Един от основните замисли на плана е да постави европейските държави в енергийна и икономическа зависимост от Вашингтон. Заради това не предизвиква изненада на пръв поглед абсурдният факт, че американските долари на кредит се използват за купуването на нефт от Standard Oil. По официални отчети на Държавния департамент на САЩ повече от 10% от цялата помощ по плана „Маршал” отива не за възстановяване на разрушените евроикономики, а за покупка на американски петрол. Под натиска на Standard Oil правителството във Вашингтон не допуска доларите от плана да се използват за строителството на рафинерии и други обработващи мощности, като по този начин затяга хватката върху Европа.

След като измества британците от водещите позиции в Европа, Латинска Америка и по-голямата част от Близкия изток, Standard Oil се намества и в Иран. Неуспехът на British Petroleum да се справи с национализацията на своите персийски активи при управлението на иранския министър-председател Мохамед Мосадък заставя Лондон да търси помощта на Америка. От разсекретените наскоро документи на американските служби се потвърждава един добре документиран факт – „военният преврат, свалил Мосадък и неговия кабинет на Националния фронт, е осъществен под ръководството на ЦРУ като външнополитическо действие”. Услугата на Вашингтон обаче не идва безплатно. Превратът слага край на мечтите на Мосадък за експроприация на иранските нефтени находища и те са плячкосани от западните корпорации. Новата компания, която експлоатира иранския петрол, е поделена между Лондон, от една страна, и Вашингтон, от друга. Акционери в монополиста Iranian Oil Participants са British Petroleum (40%), Royal Dutch Shell (14%), четирите компании от Standard Oil (36%), Gulf Oil (8%) и френската Total с 6%.Глобалният триумф на Standard Oil след Втората световна война има и друг важен резултат, който предопределя хода на събитията до ден днешен – стремителен възход на банковите групи, обслужващи петролната търговия. Нюйоркските банки са големият печеливш от нефтените капиталови потоци и постепенно се налагат като водещи финансови институции на земното кълбо.