Или как се роди, отрасна, живя, твори, обича и умря поетът на унгарската революция Шандор Петьофи

Текстовете на Артур Шопенхауер, германски философ и автор на „Светът като воля и представа”, пробуждат разума, карат духа да се противи, а сърцето да променя ритъма си. Вероятно защото размишленията на философа относно смисъла на човешкото битие са свързани с безмерните граници на страданието. Както самият той казва, само се опитайте да преместите човешкия род в страната на безгрижието, където всичко расте от само себе си, навред летят печени гълъби и всеки незабавно намира своята любима и я печели без никакви усилия. Със сигурност някои биха умрели от скука и дори биха предпочели да се обесят, а други биха повели войни едни срещу други, биха се избивали и изтребвали, причинявайки си много повече страдания, отколкото може да им подготви самата природа. Така е устроена нашата човешка природа. Ние не усещаме здравото си тяло, но затова пък едно мъничко място, където ни стяга обувката, може да ни подлуди. По същия начин забравяме да мислим за благополучните си дела, но дребните ни неуспехи непрекъснато дразнят ума и сърцето ни. Парадоксално или не, често ние се утешаваме за собственото си нещастие, като наблюдаваме другите, които са още по-нещастни от нас. Да, изтъква философът: „Ние сме като агънца, които лудуват по поляната, а месарят вече ги оглежда, за да си избере някое от тях. Докато живеем спокойно, не подозираме какво нещастие ни готви съдбата: болести, гонения, бедствия, осакатяване, слепота, полудяване, смърт и прочее”. Погледнете живота на народите, огледайте историята на човешката цивилизация и няма как да не откриете, че тя е просто разказ за войни и метежи, а „мирните години изглеждат като антракт между отделните действия”. Истина е, че животът на всеки човек е битка, непрестанна борба не само със скуката или нуждата, а борба с другите. А когато към всичко това се прибави и обстоятелството, че времето неотменно ни пришпорва, оставя ни да си поемем дъх и върви след нас като надзирател с камшик, съществуването ни действително изглежда мъчително. Животът ни е гигантски спектакъл, който има характера на една мистификация, или да го кажем още по-простичко, на тотална фантасмагория, мошеничество, защото в собственото си битие ние винаги сме в състояние на нужда, на скърби, на битки, в които невинаги можем да се показваме любезни и мили. Да, светът е резултат от нашата собствена вина, от собственото ни грехопадение. И именно страданието е най-близката цел на съществуването ни. И нищо не илюстрира това така добре, както историята, която искам да ви разкажа. Това е историята за Александър Петрович, за човека, поета, националния герой на Унгария, когото днес всички познават с името Шандор Петьофи. Мъжът, който със стиховете си извежда унгарския народ на улицата и го кара да мечтае за собствената си свобода. Шандор Петьофи, селянинът, чиято майка е словачка, а баща му е със сръбски корени, но самосъзнанието му е обладано от идеята, че той е унгарски потомък. Чужденецът, който полага основите на модерна Унгария и отдава цял себе си, дори и най-скъпото си – любовта и сина си, в името на националната борба. Тази борба го отвежда на 31 юли 1849 г., когато е едва 26-годишен, в сраженията при Шегешвар (днес Сигишоара, Румъния). При тези сражения са покосени 1030 човешки същества. Сред тях е и Шандор Петьофи. Разказват, че на следващия ден, когато пукотът на оръжията утихнал, местното население излязло да погребе убитите и да плячкоса малкото ценности, останали в тях. Преравяли труповете за пари и скъпоценни кръстове. А после ги захвърляли в близката пропаст. Сред труповете понякога имало и още живи хора. Такъв бил и случаят с Шандор Петьофи, който от дъното на ямата се провикнал с последните си сили: „Не ме погребвайте… Жив съм!”. „Пукни!”, се чуло отгоре и поетът бил затрупан с окървавени трупове. И досега Унгария не знае къде е погребано момчето й, което я извежда от сянката на робството.