Малко преди обяд на 26 август 1911 г. локомотивният стон се разнася над тихите разговори на суетящите се хора на гарата в Бриг (днес Бриг-Глис). Гарата тук е своеобразен разпределителен пункт за пристигащите и заминаващите от Южна Швейцария, център, от който стотици човешки същества поемат към скатовете на Алпите, към удивителната природа на тези земи. Сега е краят на август и пътниците са повече от обикновено, защото мнозина са предпочели да прекарат лятната си ваканция, пътешествайки. Сред това множество са и две момчета – Роналд и Хилари, които са допътували до тук от далечен Бирмингам (графство Западен Мидландс, Англия). Роналд е с каскет на главата, прикриващ разрошената му и мръсна коса, обут е със стари и твърде големи за ръста му обувки, носи вехт вълнен сив панталон, придържан от тиранти. Той и брат му Хилари се качват във вагона и се настаняват на местата си в купе №7. Събличат връхните си дрехи, оставят раниците в краката си и се отпускат на седалките до прозореца. Залепили носове на стъклото, очите им се разхождат през бързащите по перона хора. Всички се лутат, сбогуват се с приятели и търсят своите места във влака. Роналд е на 19, а брат му Хилари е две години по-малък. Те са сираци. Пристигнали са по тези земи преди две седмици заедно със свои приятели – десетина момчета, които са отпътували още предния ден. Сега, унесени в припомняне на преживяното през последните дни, те не забелязват дори кога влакът напуска гарата. Уморени са. Четиринадесет дни са ходили пеша по планинските пътеки с грамадни раници на гърбовете. От Интерлакен до Лаутербрунен, после до Мюрен сред огромната пустош от морени. Спали са първобитно в някоя плевня или обор. Просто нямат пари за хотелски стаи. Момчетата покоряват дори Великия Алечки глетчер и едва не загиват, подхлъзвайки се на топящия се от лятното слънце лед. Но ето, че Роналд и брат му са вече на път, който трябва да ги отведе в Бирмингам, където от години живеят. Хилари се отдава на дрямка, а Роналд се взира в далечните снежни хребети на планината. Изведнъж, стреснат от локомотивната свирка, оповестяваща потеглянето на влаковата композиция, Роналд притеснено бърка в раницата си. Да, всичко е там. Дори и петте картички, които преди ден е купил от книжарницата в Бриг, за да ги занесе като подаръци на свои приятели. Сред тях е и една картичка, която му е направила много силно впечатление, купил я е специално за себе си като спомен от това лятно пътешествие. На нея е изобразен някакъв старец с дълга коса, бяла брада, широкопола шапка и дълго наметало. Седнал е на скала под един бор. Има миловидно лице с шеговито изражение и разговаря с бяла сърна, която души разтворената му длан. А в далечината художникът е изобразил прекрасен скалист пейзаж. Роналд се взира дълго в композицията, чието име е написано на гърба на картичката. Тя се казва „Планински дух”, а неин автор е германският художник Йозеф Мадленер. Това е първият вариант на тази картичка, която през следващите години ще бъде препечатвана десетки пъти, а художникът, преди всеки нов тираж ще нанася корекции върху нея. Роналд я разглежда дълго, после старателно я прибира в един бял пощенски плик и я слага във вътрешния джоб на протритото си от носене сако. Ще минат години, когато на този плик в една дъждовна вечер ще се появи надписът: „Произходът на Гандалф”. Да, момчето, което в онзи далечен августовски ден се взира в картичката, е не кой да е, а бъдещият писател Дж. Р. Р. Толкин, или както го наричат неговите почитатели днес – Бащата на „Властелинът на пръстените”. Този на вид обикновен англичанин от средната класа, среден на ръст и със стройно телосложение, който по нищо не се отличава от съвременниците си, създава един от най-впечатляващите литературни светове. След години той сам споделя: „Такава история не се ражда от листата на дърветата, които тепърва ще видиш, нито се пише със средствата на ботаниката и почвознанието; не, тя расте като семе в мрака от гнилата шума на ума: от всичко, чуто и видяно, и прочетено, което отдавна е забравено и потънало в дълбините. Несъмнено има и селекция, досущ като при градинарите – с какво точно ториш ума си; а моята шума, естествено, се състои предимно от лингвистична материя”. Всъщност житейският път на този страстен почитател на филологията, според когото „американският английски език е английски, който преди това е забърсан с мръсна гъба”, е твърде обикновен. Това е просто една история на мъж, който обича да прекарва свободното си време в градината, край морето на слънце или пък в схлупения си невзрачен дом. Това е разказ за обикновен университетски преподавател, който ненавижда шофирането, но затова пък остава до гроб влюбен в жената до себе си, в децата си, в красотата на природата. На пръв поглед меланхоличен и обсебен от работата си, той е страстен играч на ръгби, но чувствителен мъж с вечно димяща в устата му лула.