Напускайки Ирак на 28 юни 2004 г., Пол Бремър оставя след себе си ужасен врящ котел, който Белият дом нарича „свободен и суверенен Ирак”. Ситуацията в страната може да се онагледи най-добре с факта, че в момента, в който Бремър трябва окончателно да отлети от Ирак, отначало имитира фалшиво излитане за пред медиите, а след това излита със съвсем друг самолет, за да успее да се „измъкне от там цял и невредим”, както казва самият той. А самият суверенитет, описан от президента Буш като „връщане на страната на иракчаните”, дава възможност на официалните лица от Вашингтон да обвинят марионетното правителство в Багдад за още по-силното влошаване на катастрофалното положение, създадено от самите американци. Когато секретният самолет на Бремър напуска Ирак, числото на нападенията над американци започва да расте всеки ден, поради което непрекъснато пристигат нови наемници, които вече разполагат с официална пълна неприкосновеност. В същото време нови иракски политически групи започват да създават собствени въоръжени формирования и разговорите за гражданска война постепенно изместват идеите за обединена съпротива срещу „американските окупатори”. В разгара на тези събития в Багдад пристига приемникът на Бремър. Но посланик Джон Негропонте вече се е срещал с безсмисленото кръвопролитие и операциите на „ескадроните на смъртта”. Началото на неговата политическа кариера започва под ръководството на Хенри Кисинджър по времето на войната във Виетнам. Започвайки през 1981 г., Негропонте е специално упълномощен от администрацията на Рейгън да подкрепя „ескадроните на смъртта” в Централна Америка. Докато е посланик в Хондурас, Негропонте ръководи второто по големина американско посолство в Латинска Америка и най-голямата резидентура на ЦРУ в света. На този пост той координира тайната поддръжка на Вашингтон на „ескадроните на смъртта” на никарагуанските контри, а така също и хондураската хунта, прикривайки злодеянията на печално известния й „Батальон 3-16”. („Батальон 3-16” е звено от хондураската армия, отговорно за извършването на политически убийства на опоненти на властта в началото на 80-те години. Батальонът получава подкрепа и обучение от ЦРУ както в самия Хондурас, така и в американски военни бази. Изчезват хиляди леви активисти, студенти, политически ангажирани хора. Много от отвличанията се случват през деня пред погледите на минувачите. Членовете на „Батальон 3-16” са облечени в обикновени дрехи и са въоръжени с картечници и пистолети. Наблюдават жертвите си, залавят ги и ги отвеждат насилствено в тайните затвори на батальона. Там жертвите са измъчвани, събличани голи, подлагани на електрически шок и на всевъзможни мъчения в присъствието на съветници на ЦРУ по психологически операции и извличане на данни. „Батальон 3-16” отговаря директно пред Густаво Алварес Мартинес, управляващ хондураската армия, награден от американското правителство през 1983 г. с орден „Легион за заслуги” за насърчаване на демократичните процеси в Хондурас, бел.пр.). По време на работата на Негропонте в Хондурас, както отбелязват неговите подчинени, докладите за ситуацията с правата на човека в тази страна се пишат по такъв начин, сякаш става дума за Норвегия. Тези доклади в никаква степен не отразяват истината за хондураската действителност. Посланик Джек Бинс, предшественикът на Негропонте в Хондурас, разказва пред New York Times, че след пристигането си там Негропонте моментално прекратява задължението да съобщава във Вашингтон за убийствата на хора и похищенията, извършвани от хондураските военни подразделения. „Мисля, че Джон Негропонте беше съучастник в тези престъпления. Струва ми се, че той искаше да избегне разгласяването на фактите за злоупотребите и не беше честен пред Конгреса, когато ставаше дума за престъпленията в Хондурас”, подчертава Джек Бинс. Wall Street Journal пише, че: „Влиянието на Негропонте в Хондурас, подкрепено с американска помощ, е толкова голямо, че според слуховете той е по-влиятелен от президента на страната, а единственият му реален съперник е главата на въоръжените сили”.