Първият сърдечен удар го покосява през 1984 г., а вторият – две години по-късно
На 10 ноември се навършиха точно 35 години, откакто Петър Младенов обяви от трибуната на комунистически пленум, че Политбюро изпраща Тодор Живков в пенсия. Тази дата се оказа преломна в историята на България, а събитията, случили се в онзи ден, вече се изучават и в училище. Най-пикантните подробности около вътрешнопартийния преврат обаче остават скрити за народа, затова част от тях ще разкрием в следващите редове.
На 10-ноемврийския пленум, на който гласували оставката му като генерален секретар на ЦК на БКП, Тато гледал като абдал – ченето му било увиснало два-три сантиметра надолу: Мнозина. Подозират, че бившият Първи бил зашеметен заради личната си медицинска сестра – майор Ани Младенова го накарала да изпие голяма доза успокоителни, за да се справя с вълнението. Други пък смятат, че Тато зинал от изненада, защото превратаджиите Петър Младенов, Андрей Луканов и Добри Джуров се отметнали от обещанието си да му оставят един от постовете му – този на председател на Държавния съвет. И първите, и вторите обаче са в грешка.
Бай Тошо изглеждал неадекватен в президиума, тъй като го сюрпризирал критичният доклад на новия партиен лидер.
Речта на новоизбрания генсек, буквално ударила Живков като с мокър парцал. Човекът, който ръководел еднолично България цели 33 години, очаквал, че в словото си Петър Младенов ще то засипе с похвали, ще изтъкне огромните му заслуги за построяването на социализма. Но, уви, вместо само и единствено добри думи, изпратеният принудително в пенсия вожд чул куп упреци за управлението си.
Тато гледал и не вярвал на ушите си!
Е, как при такова жестоко порицание Бай Тошо да не изглежда тотално слисан, дезориентиран и дори парализиран? Та кой нормален човек би запазил самообладание, ако му четат конско пред целия партиен и държавен елит?
След пленума рухналият психически Живков поканил своя приемник в кабинета си. Там „паднал на колене“ и го ударил на молба. Поискал да се реши въпросът с пенсията му, да му се оставят на разположение единият от двата бронирани мерцедеса и вила №32 в „Бояна“, която била строена специално за него.
„Обясних му, че за вторите две желания няма никакви проблеми. Размерът на пенсията му обаче трябваше да се реши от Политбюро. На следващия ден имаше заседание. От Продан Стоянов се осведомих за заплатата на Тодор Живков – беше 2 500 лева. Предложих да се утвърди този размер на пенсията, а моята заплата за стане 1800 лв. Живков го оставиха във вила №32, после го преместиха в друга, по-малка…“, разказвал е приживе Петър Младенов.
Новият генсек заби нож на Тато и на декемврийския пленум на ЦК. На това партийно мероприятие дори бил още по-безмилостен към предшественика си.
„В последните години страната навлезе в период на сериозна криза, на нарастващо социално напрежение и стагнация в своето цялостно развитие. Имаме предвид следните явления в обществото: стагнация в икономическото ни развитие, застрашително изоставане на икономиката, застрашително нарастване на външния дълг, увеличаване на инфлацията, тежки трудности на вътрешния пазар и в крайна сметка влошаване на жизненото равнище, наличие на широко разпространена корупция; сериозни поражения в духовния и интелектуалния живот на нацията и упадък на основни морални принципи и ценности. За всички нас тук влошаването на положението не бе гръм от ясно небе. Това се виждаше много преди да стигнем до сегашния кризисен етап. Бившето ръководство формираше екипи, създаваше „концепции“. В сферата на държавното и общественото устройство бе създадена обстановка, сходна с феодалното управление. Оформи се малка група начело с Тодор Живков, която узурпира властта.
Около тази група, която много бързо придоби семейно-землячески характер, се наслоиха властолюбци и кариеристи от различен калибър. Те получаваха от върховния ръководител ключови постове и облаги, които им позволяваха от негово име и от името на партията и държавата да вършат произвол, да манипулират основни обществени институции. Това бе дълбоко обидно за нашия народ“, заявил от трибуната високопоставеният оратор. Целият текст на доклада му бил публикуван ден по-късно във в. „Работническо дело“.
В мемоарната си книга, излязла след идването на демокрацията, Тато не пропусна да отмъсти на човека, който му взе властта и наследи постовете му. Описва го като подмазвач, но също и като лековата персона, откъсната от кадрите и тотално неподготвена да дърпа лостовете на държавата.
Подготовката за свалянето на диктатора от Правец започнала още през лятото на 1989 г. На 7 юли дипломат №1 на НРБ Петър Младенов се видял в Букурещ със съветския лидер Горбачов. Двамата с Михаил Сергеевич се засекли на среща на делегации на страните-членки на Варшавския договор. Усамотили се в един ъгъл и българинът информирал руснака, че с колеги от партията започват работа по отстраняването на Живков. Горби дал картбланш и оттук насетне външният ни министър се заел да играе ролята на основен вътрешнопартиен опозиционер на Бай Тошо. В края на октомври 1989 г. той подал оставка от всичките си постове и написал скандално писмо до членовете на Политбюро, в което допуснал възможността да бъде премахнат. Копие от документа изпратил и до Кремъл.
10 ноември е резултат от хитрите ходове на Младенов, но и следствие на предателство, извършено спрямо Живков от негови бойни другари. На „партизвнска“ среща при Бай Тошо в началото на ноември 1989-а Добри Джуров завел Димитър Станишев и Йордан Йотов. И четиримата били бивши „чавдарци“. Армейският генерал разчитал да се разберат с Първия по шумкарска линия и с колегите му да го убедят с добро да сдаде властта си.
„Живков следеше внимателно развитието на световния исторически процес и явно не бе очаквал, че в такъв момент най-близките му бойни другари ще го посъветват да се оттегли. Той беше свидетел на контрареволюционния процес, започнал в исторически план, и се изненада, че тъкмо ние му предлагаме такова нещо. По-късно стана ясно, че Джуров по нечия поръчка ни е взел двамата със Станишев да отидем при Живков”, разправяше приживе бившият член на Политбюро и главен редактор на в. „Работническо дело“ Йордан Йотов.
„Ще те оставим президент, бе, Тодоре! Пак ще си на ръководна позиция, няма да се разделиш напълно с управлението. Друг ще поеме партийното строителство, за теб ще е Държавният съвет“, увещавал военният министър.
Тато не бил доволен, че го кандърдисват да се раздели с най-важната си длъжност, но пък и не се дърпал много – кандисал да бъде излъчен нов генсек на ЦК на БКП. А и щом му обещавали, че ще си запази единия пост, пак щял да бъде важен фактор в народната република. Да, ама не, на 10 ноември се оказало, че е излъган – президентството също преминало към Петър Младенов.
На заседание на Политбюро на 9 ноември Живков обявил, че на партийния пленум, който ще се проведе на следващия ден, ще си подаде оставката. Предложили свой заместник – министър-председателя Георги Атанасов. Премиерът обаче на бърза, ръка си направил отвод и някой от присъстващите посочил Петър Младенов като най-удачен вариант за нов лидер на БКП. „Изказаха, се всички членове. Една част от тях бяха наясно със заговора за отпращането на Първия в пенсия, но други си нямаха ни най-малко понятие. Димитър Стоянов например нищичко не знаеше. Думите му бяха: „Не може, другарю Живков! Как така оставка?!“. Станах и аз и заявих: „Петър добре познава дипломацията, но не е наясно с икономиката – сфера, в която Георги Атанасов е голям капацитет. Двамата трябва да се допълват един друг!“, разправял е преди смъртта си легендарният Григор Стоичков.
На заседанието на 9 ноември било обсъдено смяната на Живков с Младенов да стане цивилизовано, а за нея своевременно да бъде информирано и ръководството на КПСС. Всички участници в срещата изтъкнали приноса на Живков за просперитета на НРБ, а той отвърнал, че някой ден ще пият кафе заедно.
„А защо не троянска сливова? , реагирал с усмивка военният министър ген. Добри Джуров. Сбирката приключила по тъмно – в 19.10 ч.
През нощта срещу 10 ноември Младенов и другите най-яростни противници на Бай Тошо не могли да мигнат нито за секунда. Те се страхували, че диктаторът ще размисли за оставката си и ще нареди съзаклятниците да бъдат убити от командоси. От съображения за безопасност външният министър, ген. Добри Джуров и Андрей Луканов прекарали часовете до пленума в казарма, чийто командир бил сред най-верните хора на началника на отбраната.
„Знаех, че край София е разположено мощно военно подразделение, съставено от изключително добре подготвени бойци и снабдено с най-модерно въоръжение. Ако влезеше в действие, то беше в състояние да срине столицата. Беше подчинено не на БНА, а на УБО, което, както е известно, се ръководеше лично от генералния секретар. Нека не забравяме, че по това време Живков беше все още официално и държавен глава, и главнокомандващ въоръжените сили и партиен ръководител“, обяснява мерките за сигурността си Младенов в интервю за седмичния вестник „Антени“, публикувано на 6 март 1991 г.
Когато поема властта от Тато, дипломат №1 на НРБ е със силно разклатено здраве. Сърцето му е увредено и функционира благодарение на 3 байпаса. Новият държавен глава е само на 53, а вече е преживял 2 инфаркта.
Първия си сърдечен удар Младенов получава през 1984-та, когато България е обвинена, че е замесена в покушението срещу папа Йоан-Павел II. Гърдите започват да го стигат на събрание по случай годишнина от Октомврийската революция. Едва дишащ, външният министър е изнесен на носилка и хоспитализиран в Правителствена болница. Лекарите успяват да го върнат към живота, но през 1986 г. големецът отново е покосен от инфаркт – още по-тежък от първия. Този път шансовете му са минимални и мнозина съветват Тодор Живков да се огледа за друг ръководител на дипломацията. Намесва се обаче д-р Людмил
Бояджиев – специализант на светилото в кардиохирургията Дънкан Кули. Той оперира ВИП пациента и го дарява с още 14 години на белия свят.
Младенов имал проблеми със сърцето, защото открай време прекалявал с алкохола., В свои докладни членове на Политбюро неведнъж са осведомявали Бай Тошо, че ръководителят на МВНР ходел подпийнал на работа. Понякога се наливал и в кабинета си, като дори не било задължително да си има компания.
„Да, пиеше. Но не мога да кажа за количествата алкохол, защото не ги е поглъщал пред мен. Често се налагаше, когато беше пиян, да му оказваме помощ – да му даваме лекарства, за да се посъвземе. Това ставаше, когато бяхме в чужбина и Петър придружаваше Тодор Живков. Помощта, която му оказвахме зад граница, я пазехме в тайна от Първия. Иначе щяха да възникнат конфликтни ситуации – трябваше да обясняваме на външния министър защо сме го издали. Все пак предполагам, че Живков си имаше информация за слабостите на своя подчинен, получена по свои канали“, споделяла е майор Ани Младенова – медсестрата на Тато. По думите й генсекът не се доверявал на Пешо Мастиката и се стремял най-важните дипломатически въпроси да си ги решава сам.
„Куп неща се изписаха за Младенов и пороците му. Живков не беше доволен от него и Луканов, затова разказваше, че Петър бил пияница. Не мога да се съглася. Дипломат №1 не беше въздържател, но и не съм го видял да злоупотребява“. С тези думи пък защитаваше колегата си приживе Христо Христов – най-дълго управлявалият Министерството на външната търговия – от 1977 до 1986 г.
Източник: Уикенд