Неотдавна, когато част от тютюневите складове в Пловдив бяха подпалени, от репортаж на една от водещите телевизии научих неизвестни ми епизоди от историята на Тютюневия град. От репортажа ставаше ясно, че през май 1953 г., само два месеца след смъртта на Йосиф Висарионович Сталин, в Пловдив е била проведена една от най-големите стачки в бившия соцлагер, която завършила с разстрел на неизвестен брой тютюноработници и много ранени. Командата да се стреля срещу стачкуващите била издадена от тогавашния секретар на окръжния комитет на БКП в града на тепетата Иван Пръмов. Бях изненадана и силно заинтригувана от чутото. В така разказаната безспорно трагична история разпознах сюжет за исторически роман, който евентуално да напиша. Ако разстрел действително е имало и е била издадена заповед „Стреляй!”, то това е една огромна човешка и морална трагедия, която би трябвало да се запази в паметта на Пловдив, а и в спомените на поколенията. Исках да изследвам случая, да стигна до първоизточника, да се срещна и поговоря с оцелели участници в протеста, състоял се преди 64 години, да издиря близки на загиналите и чуя спомените им от първа ръка. В образа на тютюноработниците аз виждах съдбата на малкия човек, на работника, който е вярвал в елита, дошъл на власт след 9 септември 1944 година, но е претърпял крушение, дори е загубил живота си, сблъсквайки се със системата.
За да мога да пресъздам автентично атмосферата от онова време започнах проучването си с вестниците от периода, далеч преди смъртта на Сталин, спомени на съвременници, издадени в книги, разговори с изследователи на историята на Пловдив и знаковите за града тютюневи складове… Когато започнах тези проучвания обаче дори и не подозирах с каква чудовищна лъжа ще се сблъскам. Лъжа, която се мултиплицира от един блог до информационни агенции и вестници, през доклади на чужди фондации, книги, финансирани от същите тези фондации, а накрая лъжата ще се окаже произведена в „истина” и в сборник с научни доклади, изнесени на конференция в един български университет.
Как изглежда Пловдив в навечерието на знаковата за държавите от Източния блок 1953 г. Генерален секретар на ЦК на БКП по това време е Вълко Червенков, Антон Югов е министър на промишлеността, а България кипи в изпълнение на трудовите петилетни планове. Пловдив посреща новата 1953 година празнично, а пред входа на гарата е поставено числото 1 263 586 – именно толкова е наднорменият товар, който градът на тепетата е произвел през изминалата година и с който е захранил страната по железопътната мрежа. От регионалния вестник „Отечествен глас” разбирам, че тъкаческият цех „Марица” току-що е внедрил препоръките на съветския знаков стахановец Александър Чутких, с които са увеличени оборотите на машините. Усилено се работи и в тютюневите складове, които по това време носят името Цигарен завод „Сталин”. Пресата обаче се вълнува не само от България и преизпълнението на социалистическия план. Наред с поздравите на големците към народа за новата година, във вестниците четем за бригадири и звеноводки, които се обръщат сърдечно към своите побратими по света работниците. В кината се прожектират съветски трик филмчета, по площади и в универсални магазини Дядо Мраз е покачен върху постамент със знамена на народите от цял свят. В Корея се води война и български баби плетат чорапи и пуловери за страдащите от военните действия корейски деца, няколко български почивни станции отварят врати, за да приемат сирачета от зоната на конфликта.
Международното положение е описано и в стихчета: „Командва Уолстрийт…, помага Англия в кроежите на САЩ по фюрерския път и си живее тя с кроежите да господства над светът. Такава вълча е и дружбата между Франция и Бон, макар една да им е службата – за господаря Вашингтон.” През януари централната преса известява читателите, че американските окупатори в Западна Германия вършат какви ли не изстъпления. Трима пияни американски войници подпалили с илюминационни патрони една книжарница, вследствие на което загинали 40-годишна жена и 5-годишният й син. Журналистите наричат актуалния тогава съюз между Белград, Атина и Анкара картонен, хулят по Тито, остро критикуват политиката на САЩ в Гърция, като я наричат колониална за американските империалистически интереси държава, управляващите в Атина са посочени като монархофашисти, които искали да заробят Гърция в интерес на големите компании като „Шел”, „Ембаско”, „Медитериан инкорпорейтид”…
Въпреки провокативното според вестниците време животът преди 64 години, погледнат през вестникарските дописки, изглежда спокоен до смъртта на Сталин през март. Тогава България изпада в шок. Общото усещане на хората, публикували своите спомени, е за тревога, опасения от нова война, страх от неизвестното, неподправен ужас. Медиите ежедневно пускат сводки за състоянието на Йосиф Висарионович. В рубриката „Патологоанатомично състояние на Сталин” четем: Йосиф Висарионович има кръвоизлияние на подкоровите възли на лявото полукълбо на главния мозък, хипертрофия на левия вентрикул на сърцето, многобройни кръвоизливи в сърдечния мускул, в лигавицата на стомаха и червата, изменения на кръвоносните съдове. Терапията, която се прилага върху Стопанина на Кремъл, е вдишване на кислород, вкарване на камфорови препарати, кофеин и глюкоза… Състоянието на болния не се променя два дни, след което радиото рязко сменя програмата си с произведения на Хайдн и Бах – Сталин е мъртъв.
В Пловдив смъртта на генералисимус Йосиф Висарионович е отбелязана с топовен залп, за отрицателно време градът е залят от току-що произведени гипсови бюстове на мъртвия съветски вожд, пред портрети на покойния по учреждения, училища, фабрики дежури денонощно почетен караул, хората от цялата страна се събират спонтанно по площади и пред паметници на съветската армия, за да отдадат своята почит. На площад „9-ти септември” е проведен траурен митинг с триминутно мълчание и падане на колене, издигат се плакати „Безсмъртно е делото на гения на нашата епоха Сталин”, скиори се готвят за траурен поход към връх Сталин, властите обявяват висока революционна бдителност. Учениците в Пловдив не са пускани в междучасие, за да не могат с глъч да заглушат скръбта по загубения водач на съветите. Вълко Червенков се готви да отлети за Москва, където Червеният площад е покрит от цветя, а саркофагът на генералисимуса е положен в Дома на съюзите преди да бъде поставен до мумията на Ленин в мавзолея.
Съветското посолство в София е буквално обсадено от скърбящи хора, които се подписват в съболезнователна книга, а поетът Иван Радоев пише във в. „Работническо дело”: „Животът продължава. Пролетта приижда с неудържими зелени цветове. И комунизмът в тая тишина се вижда като приведено дърво от плодове.”. Ден след сбогуването с водача на СССР пресата публикува снимка на Вълко Червенков до ковчега на Сталин. Вестниците не пропускат да напомнят и кадри, запечатали приживе Сталин в дружески разговор с Георги Димитров. Няколко дни, след като целият Източен блок излиза от шока, Вълко Червенков вече се е завърнал у нас, комунистическият свят е сполетян от ново нещастие. В дните, в които се отбелязват 70 години от кончината на Карл Маркс, умира Клемент Готвалд. Чехословашкият комунистически водач се е простудил в мразовита Москва, докато е отдавал последна почит пред тленните останки на Сталин…
Но животът продължава. Веднага след сбогуването с бащата и учителя на народите вестниците известяват населението за задължителната имунизация против тиф. „Който не се имунизира, е враг на себе си, семейството и народа”, предупреждава пловдивският „Отечествен глас”. Седмица след задължителния траур в Дома на офицера вече се провеждат състезания по бокс, рейдови бригади обхождат градските кооперативни земеделски стопанства, където се извършва подхранване и брануване, засяват се тютюневите лехи…
Целият април месец е посветен на подготовката на първомайския боен празник на труда. Медиите обичайно не пропускат да осведомят, при това повече от напоително, за международната обстановка. В Прага, научаваме от „Работническо дело”, е издадена присъда срещу предатели и шпиони ръководители на религиозната секта „Свидетели на Йехова”. Те били осъдени за подривна дейност и разпространение на пропагандни материали, отпечатани с финансовата помощ на неназовани организации от Бруклин. В първите дни на април в Лондон на официално посещение е и врагът на родния комунистически режим югославският лидер Тито. Той е описан като главатар на югославските фашисти, шеф на американско-английския шпионаж с център в Белград, кървав палач.
По целия път през Средиземно море, пролива Ламанш и по Темза чак до Уестминстър кораби от английския военноморски флот охранявали Чърчиловия гост. Последният пък, въпреки умиращите от глад десетки хиляди деца в родината му, дарил на Съвета на лондонското графство 1000 лири стерлинги за децата на Англия. Това е евтин водевил, отбелязва с плам „Работническо дело” и допълва, че това е посещението, в което белградският кървав шут се явява сутрин като адмирал, следобед в обшит със злато маршалски мундир, а вечер в официален дипломатически костюм – „тази палячовщина струва скъпо на английския народ”. Чърчил пък уредил на скъпия си гост от Балканите истински римски зрелища. На устроен специално заради посещението авиопарад загиват 6 английски летци, наречени от българската преса гладиатори. След завръщането си в Белград Тито помилва фашисткия престъпник ген. Рудолф Хенрици, който се връща жив и здрав в Западна Германия, въпреки престъпленията, извършени от него по време на кървавия поход на Вермахта през Югославия само едно десетилетие по-рано.
И на целия този фон в Пловдив животът постепенно се връща към обичайното си русло. В Дома на офицера оперната прима Надя Афеян влиза в ролята на Кармен от едноименната опера на Бизе, театралните афиши канят пловдивчани на постановката на Островски „Бедността не е порок”, която у нас е преведена като „Сиромашията не е грях” , в кинотеатъра „Балкан” зрители се наслаждават на руския филм по Лопе де Вега „Учителят по танци”, в града скоро ще свири и виртуозът Васко Абаджиев. Въпреки богатия културен календар пресата не пропуска да отбележи, че на запад народните маси все повече обедняват от капиталистическите монополи, които от своя страна използват надпреварата във въоръжаването, за да трупат баснословни печалби…
Именно в тази обстановка в тютюневите складове на Пловдив се зараждала идеята за стачка. По същото това време стачка бушува и във Франция, пише местният в. „Отечествен глас”. Метрото в Париж спира за 24 часа, след което социални искания поставят шофьорите и кондукторите в градския транспорт, заводи в цяла Франция 112 пъти спират работа, докато не бъдат удовлетворени желанията на работниците, в Марсилия има улични протести, които прерастват в безредици. Франция е родината на революцията и е логично да се предположи, че тютюневите работници в града на тепетата са били осведомени за събитията там, а възможно е дори да са били вдъхновени. Към средата на април стачката, която избухва на 4 май, е би трябвало да тлее. Точно по това време в града гостува Вълко Червенков, който посещава тютюневия завод „Сталин”. Пресата описва сухо това гостуване, но подчертава, че в присъствието на първия държавен и партиен ръководител тютюноработниците са поели ангажимента да преизпълнят плана със 101%, да увеличат производителността на труда с 2 на сто и да се борят за снижаване на себестойността на продукцията. Уточнява се, че в завода работят 24 стахановски школи, в които се обучават 320 производственика и се провеждат 11 курса за квалификация. Същия ден в. „Работническо дело” публикува прочувствена статия на Иля Еренбург, посветена на работническите движения, където четем „…Представителите на работниците обаче знаеха, че ще победят не петербургските жандарми, не пруските генерали, не френските банкери, не робовладелците от Мисисипи, а тези, които се трудят, се борят и мислят…”
Тези думи звучат вдъхновяващо за всеки работник, решил да преследва идеала си за по-добър свят, какъвто работниците от Пловдив без съмнение са искали. В навечерието на стачката и три дни след празника на труда, отбелязан подобаващо с манифестация, в града на тепетата е футболният отбор на Френската работническа спортна организация. Пловдивският „Локомотив” разбива гостуващия френски тим с 5:0 вечерта, непосредствено преди избухването на бунта в тютюневите складове. На 4 май, няколко часа след дербито, работниците се вдигат на протест. Барикадират се и отказват да напуснат работните си места, докато социалните им искания не бъдат удовлетворени. Това поне четем в най-разпространената версия за стачката, публикувана от Христо Марков, депутат от Великото народно събрание и XXXVI-тото НС от групата на СДС. Статията на Марков, поместена в собствения му блог, е публикувана две седмици преди инициатиативен комитет да издигне официално кандидатурата на Меглена Кунева, снаха на нарочения за убиец Иван Пръмов, за президент през 2011 г.
От блога научаваме още, че в първите дни на май 1953 година, стачкуващите работници от складовете „Стефан Кираджиев” и „Георги Иванов” се събират в двора на склада „Иван Караджов” и издигат плакати с искания за възстановяване на бонусите, които са имали преди национализацията, за връщане на уволнените им колеги на работа и много други. Властта, разбира се, е предупредена за неподчинението и в рамките на часове срещу протестиращите са изпратени милиционери. Марков пише, че в двора на фабриката се е изсипал едва ли не целият държавен елит, а стачкуващите наброявали близо 20 000 души. Местните партийни величия се опитват да успокоят множеството, но това се оказва невъзможно. Хората започнали да ги замерят с камъни, да скандират. Напрежението било взривоопасно. Когато министърът на промишлеността Антон Югов се опитал да поговори с лидерите на протеста срещу него полетели камъни и бентът на недоволството се скъсал. Тогава свекърът на Меглена Кунева Иван Пръмов взел инициативата в свои ръце, издал заповедта за стрелба и в пространството между складовете паднали мъртви трима души, имало и ранени, немалък брой стачкуващи били прибрани от викнатите междувременно „душегубки”. Хората се разбягват, но ги преследва милицията и след бясна гонитба в махалата, падат още убити. Застрелян в гръб бил анархистът Станьо Вълев, до гарата е убит Кирил Джавезов (погребан после в запечатан ковчег), Кера Вълева била прегазена от камионетка до киното отново след преследване през града и умира на следващия ден в болницата. Двама от оцелелите в кървавото потушаване на бунта, а именно Димитър Бахаров и Златка Влайчева, успяват да пресекат границата и стигат до Атина, където дълги години след трагедията работят за нелегалната радиостанция на българските горяни.
За достоверността на разказаното в собствения си блог в разгара на президентската кампания през 2011 г. ексдепутатът Марков се позовава само на два източника. Единият е вече покойният по време на публикацията отец Храбър Марков, а другият е книга на проф. Искра Баева.
Разбира се, след като прочетох написаното по-горе, потърсих проф. Баева, за да проверя истинността на горното свидетелство. Потърсих и книгата, която Марков споменава, но в нея нищо такова не пишеше. Действително проф. Баева има десетки книги и научни публикации, но в труда си, посветен на събитията в Източна Европа след смъртта на Сталин, а именно „Източна Европа след Сталин 1953-1956”, изд. „Св. Кл. Охридски”, 1995 г. нищо такова не открих. Оказа се, че трудът, на който Марков се позовава, е публикуван не в книга, а в сборник с научни публикации, който излиза две години по-късно, а именно „Лица на времето”, издаден от Център за исторически и политологически изследвания, 1997 г. Във въпросния доклад проф. Баева коректно се е позовала на данни на Британската легация по времето на стачката през 1953 г. Информацията буквално гласи следното: „Вълненията на тютюноработниците в Пловдив и Хасково са предизвикани от безработицата, тъй като необработеният тютюн е изнесен през есента на 1952 г. заради страха от война с Югославия.
През пролетта на 1953 група пловдивски работници се приготвят за демонстрация. Тя се провежда на 5 май 1953 година с участието на 20 хиляди работници, между които и членове на БКП, под лозунга „Искаме работа и хляб”. Кметът на Пловдив обеща да не се изнася повече необработен тютюн. Към 16.00 часа пристига министърът на промишлеността Антон Югов, който е освиркан и замерян с камъни. Едва тогава се намесва милицията с палки и изстрели във въздуха. Убити са трима души, арестувани са 50.” Както е видно в данните на легацията никъде не се споменава името на Иван Пръмов, нито пък има и намек за препускане на въоръжени милиционери в града, за разстрел в гръб на две различни места в Пловдив и далеч от складовете. Информацията на легацията се базира на думите на Вилхелм Шпетер, по това време кореспондент на два швейцарски вестника в Тел Авив… Не е ясно дали Шпетер е бил в Тел Авив по това време и е предавал оттам или е бил свидетел на трагедията в Пловдив. Ако е присъствал в града на тепетата вероятно му е било известно, че има убити и вън от фабриката, че е имало въоръжени милиционери по улиците, че е имало кървава гонитба, но това го няма в неговата информация, официализирана от британската легация.
Разбира се, след като се запознах с написаното от Марков и прочетох позоваването в труда на проф. Баева, продължих да търся истината, но бе неизбежно да се върна и на политическия контекст във времето, в което ексдепутатът от СДС решава да огласи подробности от ужаса отпреди повече от половин век. След като Меглена Кунева е официално кандидат за президент, десните издигат свой кандидат, а именно Румен Христов. Някъде по същото това време експремиерът Иван Костов ще нарече Кунева „червена кукувица в синьото гнездо”, а някои областни организации на ДСБ ще се прехвърлят в лагера на снахата на нарочения за убиец на тютюноработници Иван Пръмов. По това време статията на Марков вече се чете усилено, политическите сили агитират всяка за своя кандидат… Върху Меглена Кунева е сложено клеймо в духа на бесния антикомунизъм, който осъжда всеки до десето коляно за семейни и всякакви други връзки с бившия комунистически режим. А към снаха на „убиец” десните биха били безкомпромисни. Написаното от Марков е идеално изчислено и добре прицелено.
В процеса на работа и проучване обаче се оказа, че не в блога си, както мислех първоначално, Марков е публикувал за първи път тази ужасяваща история. Ексдепутатът от СДС е разказал случилото се и на научна конференция в НБУ през същата тази 2011 г. Това става на 23-24 март 2011 година на научна конференция под заглавие „Съпротива против комунистическия режим в България 1944-1989 г.” Докладите от тази конференция са издадени в книга с ISBN 978 954 535 732 9. В публикувания и на сайта на НБУ текст на Марков името на Пръмов е споменато още веднъж, а в края на статията се казва, че авторът се надява на „паметта на читяющите люде”.
Същата история, леко попроменена, се появява и в документи на фондация „Конрад Аденауер” под заглавие „Текстове за комунизма в България”, публикувани в сайта на същата тази фондация. Две години след президентските избори през 2011 г. се появява книга, отново финансирана от „Конрад Аденауер”, Възпоменателна библиотека за почит на жертвите на комунизма и Федералната фондация за изследване на диктатурата на ГЕСП, с автори Стоян Райчевски и Фанна Коларова, където безкритично е разказана същата тази, лансирана по-рано първо в аудиториите на НБУ, история. (4) Книгата е с предговор на спечелилия изборите през 2011 г. Росен Плевнелив, представя се по време на изложба, и в словото си Плевнелиев казва, че паметта трябва да се пази… Райчевски и Коларова обаче пропускат името на Иван Пръмов, но уточняват, че точният брой на убитите не може да се установи заради въведената от властите цензура.
Междувременно написаното от Марков в блога му се препечатва без критичен поглед в Уикипедия, десетки информационни сайтове, вестници, преповтаря се от политици като Йордан Иванов от ДСБ, Пловдив, който миналата година на годишнината от пловдивския протест пред избирателите си и от своята фейсбук страница припомня за стачката и обявява, че жертвите са десетки, а стотици са ранени…
Последната фаза от моето разследване на събитията трябваше да завърши в Държавна агенция „Архиви”. Вече се бях срещнала с проф. Баева, която попитах дали е възможно стачниците да са действително 20 000, както пишат от Британската легация. Проф. Баева изказа хипотеза пред мен, че броят на стачкуващите може да е преувеличен, но категорично не се ангажира с мнение за имената на загиналите, тъй като в нейните източници такива не са изписани, нито за броя на ранените, нито за лицето, дало команда за разстрел. Оставаше ми още една възможност да проверя дали всичко описано дотук е истина и потърсих доц. д-р Михаил Груев, председател на Държавна агенция „Архиви”. Попитах доц. Груев дали е изследвал тази част от историята и дали в ръководената от него агенция има архивни документи, които да потвърдят за разстрела. Отговорът беше отрицателен. В Пловдив през май 1953 година действително е имало стачка, действително пред тютюноработниците се е изправил министърът на промишлеността Антон Югов, но данни за стрелба в държавния архив категорично няма. Антон Югов е бивш тютюноработник, той самият е израснал в кв. „Кючук Париж”, където живеят повече от работниците в тютюневите складове и той е успял да се разбере с тях…, тъй като документални сведения за нова стачна вълна, за погребения дни след първия бунт, за стрелба в архива категорично няма. Спомени за вълнения от такъв порядък няма и нито един от хората, живели десетилетия наред в „Кючук Париж”, а също и изследователи на историята на пловдивския Тютюнев град.
Ако на 4 май в Пловдив е имало преследване с автомати, камионетки, които да прибират недоволни работници, разстрел в гръб на най-малко двама стачници, махалата щеше да помни тази ужасяваща драма. Нещо повече, веднага след 1989 година близки на пострадалите щяха да огласят информация за своите изчезнали, убити, премазани или наказани при последващо разследване. Наследниците на хората, които се сочат като жертви, щяха да публикуват поне снимки на загиналите приживе, вероятно щяха да търсят и съдебно преследване след демократичните промени.
Представете си, каза ми един изследовател на живота на Пловдив през 50-те, че е май месец и сте в квартала на Тютюневия град. Всички деца следобед са навън, защото е пролет, хората се връщат от работа, очаква се Гергьовден. Щеше да има стотици свидетели на гонитбата по улиците и за тези събития щеше да се говори с години. Лекари от близките болници щяха да разказват спомени, същото важи и за гробарите, които едва ли биха забравили погребенията на убити като кучета работници през 50-те.
Това е историята на един ненаписан исторически роман. Стачка в Пловдив действително е имало. Това е била първата работническа стачка в Източна Европа след смъртта на Сталин и преди събитията в Унгария и Полша, тя е била у нас, но властта не се е саморазправила с хората, които са вдигнали ръка срещу нея. Кръв и жертви не е имало. И всички твърдения за противното са просто лъжа в полза на определени политики.
Затова статии и книги, като споменатите по-горе, междувременно биват използвани за разправа с политически противници – свои или чужди. Възможно е в новото политическо време да са били изфабрикувани още много подобни истории, с които пропастта на разделението в обществото става все по-дълбока. И с насаждането на една лъжа, инсинуирана с чисто политическа цел, се възпроизвежда чудовищна манипулация на общественото мнение, защото лъжата се мултиплицира до безкрай…
Накрая, за да няма съмнения защо пиша тези редове, искам да кажа, че за мен като писател, но най-вече като човек, за когото истината е нещо много важно, лъжата за окървавяването на тютюневата стачка през 53-та е повече от манипулация, тя е престъпление срещу мисленето и чувствата на хората. Защото тази лъжа и подобни на нея разделят, фрагментират и маргинализират обществото. Така че, нека никой не търси подтекст тук по посока на това да се защитава политическото житие и битие на Меглена Кунева, които мен лично не ме интересуват, нито пък да се търси някакво оправдание за комунистическия режим в България. И може би най-много съм разочарована от това, че подобни дебели лъжи се официализират чрез манипулативни медии, университети и западни фондации… А иначе същите те се представят за гаранти на демократичните ценности.