Новини от Бълария

Системата на Путин за „контрол и баланс” започва да се променя

Обстановката налага Путин да се преустройва към логиката на социалистическото управление, но той няма да отстрани „либералите“, докато не бъдат създадени нови партии от „силовици”.

Прогнози за Русия не съм писал от години. Първо, защото нямаше смисъл – нищо не се променяше, основните тенденции се запазваха, промяна не се наблюдаваше. Но сега ситуацията започна да се променя и това налага отново да прогнозирам. Няма да се връщам към предишни анализи, започвам от нулата (като изключим прогнозата за световната икономика).

Започвам с руския елит. Все пак, ще припомня някои предишни аспекти. Руският елит възникна в процеса на разпадане на късното социалистическо общество при решаването на два основни въпроса, поставени от сравнително големи социални групи – от организираната престъпност до средната и нисшата номенклатура. Задачите бяха да се ликвидира напълно отговорността им пред обществото, и да им се гарантира запазване на техния статус (и богатство). Втората задача бе решена чрез въвеждане на частната собственост, докато първата – чрез премахване на всички – повече или по-малко дееспособни – държавни институции.

В края на 90-те години, когато стана ясно, че съвсем без институции държавата не може да съществува (и когато възникна проблемът за съхраняване на богатството, откраднато в хода на приватизацията), политиката на елита започна полека да се променя. Бяха приети някои общи правила (като например да не се обсъжда в обществото разрешаването на вътрешноелитните спорове). В процеса на стиковането на тези правила стана необходимо да се намери арбитър, който не само да решава спорове между различните членове на елита, но и да им обяснява кои действия – в рамките на управлението на активите – са най-добри за интереса на елита като цяло, и кои – не са.

Търсенето на арбитър отне време, което обаче бе използвано за стартиране на процес на проникване в елита на „силовици”, които не само стабилизираха структурата на елита, но се превърнаха в инструмент, чрез който да се следят и прилагат решенията на арбитража. Накрая бе намерен и арбитърът, който вече бе решавал подобни проблеми в престъпната столица на Русия от 90-те години – Санкт Петербург. Той не само се възкачи във властта, но привнесе в нея оная концепция за мястото на Русия в света, с която бе израснал. Концепцията, датираща не по-късно от 50-те години и която е приета от съветското ръководство с усилията на Куусинен, се основава на сближаването на идеи, тоест – конвергенция на елитите на Запада и СССР. Допреди Путин членовете на руския елит въобще не мислеха за съдбата на страната. В най-добрия случай те си се представяха за гаулайтери на Запада. Най-важното за тях бе да откраднат повече, да скрият откраднатото в същия този Запад и да продължават тази не особено хитра комбинация докато им се позволява. Днешният елит на Украйна представлява типичен пример за такова поведение. Путин промени всичко това.

Трябва да отбележим, че отстраняването на Березовски, Гусински и Ходорковски от елита не е лично решение на Путин, а консенсусно решение на този елит. От елита се изгонва всеки, който категорично отказва да съблюдава поне някакви правила. В известен смисъл това са лица, които, след като са се отървали от гнета да съблюдават законите и разпоредбите на държавата, категорично отказват да приемат нов ярем, макар и доброволно, и в съвсем тесни рамки. Това очевидно не се е харесвало на други лица от елита, включително и за това, че не всеки може да има такива ресурси за защита, каквито е имала „тройката”. Точно на тази основа се е постигнал консенсусът.

Путин дори успя да придаде на „случая Ходорковски” допълнителен подтекст, използвайки го като инструмент, чрез който да принуди олигарсите от 90-те години да започнат да плащат данъци. В Украйна, където няма аналог на „случая Ходорковски”, олигарсите така и не плащат данъци. И резултатът е очевиден. Нека сега направим едно леко отклонение.

Идването на Путин на власт съвпадна с идването на власт в САЩ на усърдния имперски републиканец Буш-младши. Скоро след това се случиха събитията от 11 септември 2001 г. За Америка това бе и начало на икономическата криза (нееднократно съм подчертавал, че моето предупреждение от 10 септември 2001 г. се основаваше на обстоятелството, че властта в САЩ не искаше да признае изключително лошите икономически резултати от лятото и трябваше да прибегне до търсене на външни причини, върху които да прехвърли отговорността). Но Буш имаше нужда от съюзници, защото трябваше да вземе решение (войната в Ирак), което не се одобряваше от международната общност.

Ако Клинтън гледаше на руския елит като на недодялани туземци, които срещу мъниста и камъчета биха подписали всякакви документи (като споразумението „Сахалин-2” с Royal Dutch Shell за добив и втечняване на природен газ, например), Буш беше готов за известно време да признае известни права на Путин и на Русия, доколкото за него приоритетни бяха други въпроси. А и с Путин имаха сходни разбирания по световните енергийни проблеми. Докато с китайските си трикове Ходорковски раздразни Буш. Поради тази причина Путин получи „карт бланш” не само по вътрешни, но и по външнополитически въпроси, в продължение на доста дълъг период. В същото време външната му политика бе строго ограничена. Както веднъж отбеляза държавният секретар Кондолиза Райс, „интересите на Русия приключват на нейните граници”.

Като цяло, в продължение на двата си президентски мандата Путин успя да вмени на руския елит идеята за конвергенция, след което удовлетворен слезе от поста си. „Работих като роб на галера” – това не бе поетична метафора, а реално осмисляне на нещата: наемният мениджър реши да се пенсионира, след като изкара двата си мандата. Преди това обаче проведе кастинг, на който, след силовика, елитът предпочете либерала Медведев, когото поставиха за президент. И започнаха проблемите…

Те бяха свързани с икономиката. Кризата от 2008 г. се оказа изключително неприятна за елита. Медведев не бе в състояние да я управлява (няма управление без отговорност, но елитът подмиташе отговорността с желязна метла). Финансовите потоци рязко намаляха, ролята на арбитража съответно, рязко нарасна, ала Медведев се оказа неспособен да направи нещо повече. Незначителните подобрения от 2009-2011 г. не бяха достатъчно сериозни. И елитът, или по-точно част от него, призова Путин да се завърне във властта.

Срещу връщането на Путин се противопостави колаборационно ориентираната част на елита (оглавявана от Волошин-Юмашев), която дори идеята за конвергенция считаше за твърде самостоятелна и която категорично отказваше да поеме отговорност за каквото и да било вътре в страната. Указанията на МВФ за определяне икономическата политика на правителството напълно устройваха тази част от елита. И тя спретна т. нар „болотный” процес, който имаше за цел да хвърли съмнение върху резултатите от президентските избори в страната.

Както е известно, този проект не сработи. Путин не просто се върна на президентския пост, но се върна във властта с условия напълно различни от тези през 2000 г., когато мандатът му бе даден от елита, тоест тогава беше наемен управител и не можеше съществено да променя правилата на играта. Не става въпрос за личните му амбиции, тук говорим само за възможности. След 2012 г. ситуацията коренно се промени – Путин получи мандат от народа и вече имаше право да променя правилата.

А необходимостта от такива промени бе изключително належаща. Тук ще се позова на анализа на Андрей Фурсов отпреди години. Няколко пъти в своята история Русия е попадала в много сложна ситуация, когато спешната нужда от модернизация се сблъсква с категоричното нежелание на част от управляващите да извършат тази модернизация. Като отчетем спецификата на руската държавна структура, наследена от Ромейската империя Византия, в която сакралният глава на държавата се явява защитник на народа срещу управляващия елит, именно този най-легитимен държавен глава е бил длъжен на всяка цена да реши модернизационната задача. И през изминалите векове се е натрупал известен опит.

Първата модернизация започва през XVI век в Западна Европа: отменя се забраната за даване на пари срещу лихва, започва изграждането на капитализма, ерата на научно-техническия прогрес. Докато в Русия консервативната олигархия, обобщеното име на която са Рюрикови, драстично ограничава всякакви опити за модернизация. Това е причината за появата на опричнината и натиска на Иван Грозни върху елита. Нека отбележа, че в съзнанието на народа той остава подчертано позитивен, доколкото напълно се вписва във византийското разбиране за сакралния държавен водач.

Реформите на Иван Грозни не завършват успешно. Борис Годунов (според много историци той е най-изтъкнатият администратор) за малко да ги доведе до успешен край, ако не го бе сполетяла смъртта, и Рюрикови взеха реванш. Впрочем, не изключвам изборът на Михаил Романов да е резултат от общата позиция в руското общество след краткото управление на Василий Шуйски: всеки друг, само не и Рюрикович!

Реформите започнати от Иван Грозни са завършени (относително) от Петър I, при това, в условията на сериозно изоставане и значителен цайтнот. Те са толкова драстични, че в резултат на провеждането им населението на страната намалява. И Петър I влиза в националната памет като Антихрист.

Проблемът възниква отново през втората половина на XIX век. Тогава основен противник на промените е управляващата феодална група (условно наречена „велики князе”), която доведе страната до революциите от февруари и октомври 1917 г. Тъй като революциите не успяха да решат основния проблем на модернизацията, той отново се появи в началото на 20-те години на миналия век. Консервативна опозиция на реформите сега са „старите болшевики”, които искат да се радват на живота, а не да превиват гръб за благото ​​за страната. В хода на реформите Сталин израства в ролята на сакралния лидер и дейността му се увенчава с пълен успех. Отбелязвам само, че се реализира същият византийски модел: лидерът на народа срещу върхушката на елита.

През 80-те години на миналия век проблемът отново се възражда. Теоретично, той е трябвало да бъде разрешен по византийската рецепта като се номинира лидер, който, опирайки се на народа, да пребори ръждясалата и отказала се от движение напред номенклатура и търговска мафия. При това, средствата бяха налице (за сравнение – практиката на Беларус за последните 20 години). Вместо това процесите се обръщат по посока на номенклатурна революция: първите секретари на републиките се договарят за разделяне на страната и се случи това, което е налице днес.

Ако елитът на Запада бе успял да изпълни глобалния си проект, както го бе замислил през 80-те и началото на 90-те години, рано или късно, Русия щеше да бъде унищожена. Но започна кризата и се оказахме в доста сложна геополитическа конфигурация, която трудно може да се разбере. Затова започвам собствената си прогноза с главния вътрешноруски конфликт.

В съвременна Русия има три основни групировки Първата е либерално-фамилната с лидери Волошин, Юмашев, Кудрин и Чубайс . Тук са олигарсите от първата редица, основното им богатство е придобито чрез приватизация, укриване на данъци, корупция, рекет. Условно ги наричаме „либерали”. Техният основен проблем е, че бизнесът им е нерентабилен, все по-трудно става получаването на бюджетни преференции, противоборството между тях за останалите в страната ресурси се засилва, възможностите да легализират парите си на Запад непрекъснато намаляват.

Вариантите им за действие са: да воюват с Путин, за да върнат ситуацията от 90-те години, когато бяха „гаулайтери” на „Западния” проект; да се опитат да „преодолеят” алтернативните групировки; да плюят на всичко и да избягат на Запад. Вероятността от последната опция непрекъснато намалява, многократно са им обяснявали, че в никакъв случай няма да бъдат значими фигури на Запад. А доколкото и за бизнес не са кадърни (с редки изключения), емиграцията им може само да ги доведе до просия.

Тази група почти напълно контролира икономическата и финансовата политика на страната, а бюрократичната й част почти буквално е на „копанката” на световния финансов елит (чрез МВФ). Нека отбележа, че световният финансов елит е само част от елита на „Западния” глобален проект, но именно тази част доминира в определянето на финансовата и икономическата политика през последните 100 години (след създаването на Федералния резерв). Руските „либерали” са принципен противник на всяко развитие (защото развитието влиза в конфликт с интересите на „Западния” проект) и отдавна нямат собствена политическа програма. Това се видя и на поредния Красноярски икономически форум. Навярно това ще доведе до „отмиване” на тази група от руския управленски елит.

Втората група е на силовиците и олигарсите от второто поколение, от началото на 2000 г. Те нямат толкова изявени лидери, а по-скоро сложно колективно ръководство. Те също имат няколко опции за действие. Възможно е за известно време да се „натиснат” към „либералните” олигарси и бизнесмени, за да им се припише роля на политически бежанци, което пък ще им даде известна защита на Запад. Но защитата е относителна, и само ако са политически активни (Ходорковски). Тази опция явно е ограничена във времето.

Другата им опция е за твърда автархия и Русия да се превърне в тотална диктатура. В известен смисъл, това е ускорен предишен вариант, смисълът на който е, че ако на Запада му предстои тотална криза, главното е да се оцелее, докато „бурята” премине. Доколкото „либералите” основателно се подозират, че представляват интересите на Запада, нужно е колкото е възможно по-скоро да бъдат отстрани от властта, защото те отслабват Русия в навечерието на кризата, изпълнявайки програмата за подпомагане на доларовата икономика, вменявана от МВФ.

Позитивната част на програмата им е в прихващането на финансовите потоци на „либералите”, (което може да удвои ресурса на тази група), в рамките на груповите интереси и силовата модернизация на икономиката по образец на предвоенната индустриализация. Но откъде ще дойде необходимият ресурс и кой ще изпълнява съответните програми – не е много ясно. Ясно е едно: „силовиците” не могат сами да осъществят съответните програми, необходимо им е да увеличат значително подкрепата за своята група, на първо място, като от нулата създадат управленски елит на страната на всички нива. Както беше направено през 30-те години.

Третата група , значението на която не бива да се подценява, е групата на регионалните елити, на първо място националните . Те вече не искат програмите от 80-те години за разделяне на страната (защото виждат резултатите от реформите в бившите съветски републики), и в този смисъл са готови да подкрепят всяка силна власт в Москва. Теоретически, те са по-склонни да подкрепят „силовиците” (доколкото „либералите” са заплаха за разпадане на страната и нарастване на нестабилността), но те ще се борят отчаяно за привилегии и достъп до бюджетни средства. Във всеки случай, те са сериозен ресурс за лидерите на страната в процеса на изграждане на система на контрол и баланс .

Всички останали сили в Русия („леви”, руски националисти, монархисти и др.) са силно маргинализирани и нямат никакъв ресурс за укрепване на позициите си. Единственото изключение са патриотичните сили, които се засилиха в хода на събитията в Украйна. Те все още не са издигнали общопризнати лидери, но на средно ниво влиянието на „силовиците” рязко нараства, включително сред младежката част на „либералите”. Ако икономическата ситуация започне бързо да се влошава, не е изключено именно тази група да предложи нов дискурс, в рамките на който да се определи политическата конфигурация на страната.

Глобалната ситуация е още по-сложна. След „аферата Строс-Кан” започна разкол в средите на световния финансов елит, който заплашва съдбата на „Западния” глобален проект. Работата е там, че ресурсът за развитие на капитализма е изчерпан, в резултат на което „Западният” проект няма подкрепена с ресурси позитивна програма. Това води до рязко нарастване на антиамерикански настроения в света и постепенното идване на власт в различните страни на априорно противен на САЩ контраелит. Но понеже теоретически не е готов да разруши напълно съществуващата система, доколкото няма ресурс за преразпределение на финансовите потоци на САЩ, положението на този контраелит става все по-трудно. Особено, след ускоряване на икономическата криза.

В действителност елитът, подкрепящ „Западния” проект, е разделен на няколко групи, които силно се конкурират помежду си, поради обстоятелството, че в резултат на кризата, „в копанката” няма място за всички. Условно, това са три групи.

Първата е онази част от елита, която не може да се откаже от съвременната финансова система, основана на емисии. Това са: най-големите банки и финансови институции, глобалната бюрокрация, както финансова, така и политическа, част от елита на националните държави (извън САЩ). Тяхното положение се влоши, особено след като не успяха да турят своя човек (Самърс) за шеф на Федералния резерв. Тази група контролира руската „либерална” управленческа група. Всички правителствени чиновници, тези на Централната банка, на експертните групи, които са близки до ВШЭ (Национальный изследовательский университет „Высшая школа”), РЭШ (Российская экономическая школа), института на Гайдар – са представители на тази група, макар да имат крайно слабо влияние в тази група.

Втората група е оная част, която е свързана с националния елит на САЩ. Те имат, така да се каже, два позитивни проекта: „програма максимум” и „програма минимум”. Първият представлява опит да се създаде зона за свободна търговия между САЩ и Европейския съюз, което ще доведе останалата част на света до пълен хаос. Този проект (условно да го наречем „град на хълма”), теоретично ще позволи да се запази стандартът на живот на „златния” половин милиард (САЩ и някои страни от Западна Европа) и световното господство на елита от „Западния” проект.

Основно предимство на този сценарий е, че ще съхрани „средната класа” в САЩ за сметка на ресурса на заможните граждани на ЕС, тоест, ще позволи да се запази социалният и политически модел на САЩ. Но ако нещата се развият в най-неблагоприятна посока, има резервен вариант.

Ако този проект не се реализира (аз имам особено мнение по този въпрос, но не считам, че трябва да го обсъждам тук), остава вариантът разпадане на света на валутни зони – тази на долара, ръководена от САЩ, и на еврото – от Западна Европа; с неизбежните при това сериозна технологична деградация и огромен спад в жизнения стандарт на населението. Разбира се, ще се опитат да избегнат този сценарий.

Третата група – това е част от световния финансов елит (подчертавам, най-голямата и най-богатата, която е част от елита на „Западния” глобален проект), която не е пряко свързана със САЩ. Нейна база е финансовата част на бившата Британска империя, която обикновено се свързва с името на Ротшилд. Косвени данни сочат, че главният позитивен проект на тази група е разпадането на света на валутни емисионни зони, между които тя да заеме мястото на разчетен посредник. Вариантът „град на хълма” нея не я устройва, защото позициите й драстично ще отслабнат. Поради тази причина, групата търси контакт със „силовиците” в Русия и активно подкрепя действия, насочени към създаването на рублева финансова система и евразийска интеграция, тоест създаване условно на рублева регионална финансова система.

От казаното дотук, вече може да осмислим почти всички тенденции, които се открояват в Русия. „Либералите” доведоха руската икономика до криза, спадът започна още в края на 2012 г. Световната финансова система обаче се нуждае от ресурси (американските бюрократи постепенно „закриха” емисията) и Централната банка и правителството на Русия (Министерството на финансите, на първо място) продължават активно да насърчават износа на капитали и да поддържат резервите в доларови активи (въпреки, че съзнават, че е налице голям риск да не получим парите си обратно). При това, те ужасно се страхуват да не бъдат отстранени от властта, защото нямат алтернативни бюджетни и административни ресурси. Ако се случи това, за една или две години ще загубят всичките си активи в Русия. Но и на Запад, без подкрепата на Русия, ще бъдат разкулачени в рамките на няколко години.

От гледна точка на интересите на страната (и от позицията на човека, който има мандат от народа) Путин отдавна трябваше да се освободи от либералите. Но налице е също политическа целесъобразност – на власт са само две активни групировки, отстраняването на „либералите” автоматично поставя Путин в зависимост от „силовиците”. Което почти автоматично го лишава от каквато и да е свобода, включително да изпълнява мандата си пред народа.

Мисля, че това е причината Путин да се въздържа да накаже „либералите” за тяхното откровено вредителство. Освен това, уволнението на „либералите” означава и рязко нарастване на анти-американската линия, идването на власт на контра-елита, открита конфронтация със САЩ. Ние очевидно не сме готови за това, на първо място, икономически. Санкциите ни заплашват съвсем реално, имаме сериозни слабости в икономиката. Например, нямаме зърно за посев, племенни стопанства, дори яйца нямаме, от които да се излюпват бройлери… При такава ситуация, резките движения могат да доведат до много сериозни проблеми.

През последните години „либералите” и „силовиците” се боричкат за административни пълномощия. „Силовиците” печелят някои дребни неща,  „либералите” им се противопоставят, но като цяло, животът малко или повече тече спокойно. Конфликтът обаче нараства, обусловен от външни обстоятелства (Украйна), както и поради орязване на „баницата”, която остава да се дели по силата на „елитния“ консенсус. Припомням, че този консенсус е създаден от „либералите” през 90-те години в хода на приватизацията и разрушаването на съветската система (включително на съдебната и силовите системи). Но „силовиците” отлично се вписват в него и подкрепят корумпираната система. В този смисъл, задачата за модернизация, пред която е изправено обществото (а може би и Путин) не се различава много от проблемите, пред които са били изправени Иван Грозни, Петър Велики и Сталин.

Проблемите от миналата година с Украйна рязко задълбочават противоречията и извеждат ситуацията от мудния процес, в който страната се намира години наред (и което бе причина да не пиша прогнози за Русия). Днес имаме няколко варианта за развитие на събитията, за които има смисъл да се говори.

На първо място, украинските събития сериозно променят позицията на „силовиците”. Ако преди те нямаха никакво отношение към външния свят, в най-общ план се съгласяваха с дискурса, предлаган от „либералите”, и ако е имало въпрос той е бил на каква позиция да се договарят с елита на „Западния” проект, то сега доста отчетливо се оформят няколко „партии” . И това дава сериозно основание – на мястото на отстоянието „силовици”-„либерали”, балансирано от позицията на „регионалите” – да бъде изградена друга система за контрол и баланс.

Сред „силовиците” ясно се обособи партията на патриотите-монархисти, и в по-малка степен – партията на „новите либерали” и накрая, на повърхността се показа съществуващата партия за възстановяване на социализма. Последната не е оформена организационно, но на фона на засилване на групата, която сериозно се опитва да възстанови монархията (даже да докара Романовите), партията на социализма може сериозно да се засили.

Както често се случва, консолидацията в рамките на тези прото-политически партии, се обуславя от външни фактори. „Патриотите-монархисти” са ориентирани към старите континентални елити на Западна Европа, опитват се да търсят реванш на „Западния” проект за поражението си в Първата и Втората световна война. На някои места, те дори имат местен политически успех (Унгария): поведението на тази страна, ясно показва, кого те виждат като стратегически съюзник. Разбирането на „патриотите-монархисти” за руската икономика е за крайно автархичен модел. Макар и невинаги, те подкрепят силна интеграция с неславянски страни. Главна роля в тази група играят руските националисти, което е естествено, като се отчита кой е партньорът им в Западна Европа.

„Новите либерали”, които се открояват не толкова ясно както „патриотите”, имат за основен партньор „Ротшилдите”, както вече посочих. Тяхната политика е за най-широка евразийска интеграция (пълноценна валутна зона, самодостатъчна система на разделение на труда с най-малко 500 милиона потребители), за създаване условно на рублева валутна емисионна зона, тясно свързана с лидерите на други алтернативни зони, в това число и с „изолационистите” в САЩ, които е възможно да дойдат на власт след изборите през 2016 г. Припомням, че и първата, и втората група са противници на „Западния” глобален проект, на „града на хълма.”

Между тях също има сериозни различия. Първата група е за рязко нарастване ролята на православието, ограничение (но не и прекратяване) на евразийската интеграция до границите на чисто славянските страни, относително ограничено взаимодействие със сегашните лидери на „Западния” проект. И още – за ограничено взаимодействие с Китай. Втората група е много по-прагматична. Тя е за активно взаимодействие с част от елита на „Западния” проект и Китай (засега повече в негов интерес), не хранят особена „любов” към Руската православна църква, считат я за твърде консервативна и не гъвкава, макар да не отричат консолидиращата й роля. Поставят явен акцент върху неславянските страни в рамките на евразийската интеграция (Турция, Централна Азия), сериозно проучват възможността за работа с редица ислямски страни.

Но и в двете групи има сериозен проблем, който в най-скоро време, в хода на тяхното обособяване и формиране на вътрешнополитическата им позиция, ще се окаже базов. Те не са в състояние да предложат на обществото конструктивна политика за борба с оня модел на обществено устройство, който бе наложен в Русия през 90-те години. Обществото очевидно не го приема. Оттук и галопиращите рейтинги на Сталин (когото свързват с идеята за отговорност на властта пред обществото) и на Путин. Които, впрочем, се дължат и на сериозните грешки на Запада, който, изграждайки дихотомията „или Ходорковски и Навални като бащи на руската демокрация”, или „кървавият палач Путин”, подтикна народа радостно да качи рейтинга на Путин до 90%.

Икономическите проблеми има не само Русия, но и други страни, които трябва да бъдат включени в „евразийската зона”. Необходими са нови лозунги, които да компенсират икономическата конкуренцията в рамките на интеграционните процеси. Струва ми се, че ключовият елемент тук могат да бъдат идеите на социализма, още повече, че поради резкия спад на жизнения стандарт на населението, тези идеи неизбежно ще се проявяват, макар досега на практика да няма политическа група, която да може да ги развие.

Остава само да завърша описанието на групите, които ще си взаимодействат една с друга. Струва ми се, че именно консолидацията на тези групи ще бъде основният процес, определящ ситуацията в страната през настоящата година. Да отбележим най-важните моменти.

На първо място, Путин няма да отстрани „либералното“ правителство и ръководството на Централната банка, докато не бъдат ясно сформирани споменатите протопартии на „силовиците”. Първата, впрочем, практически е на път да се оформи, ако ролята на Министерството на отбраната още повече се засили. То ще стане координиращ център на групата, макар в нея да се включват представители и на други силови структури. Втората следва да се формира като чисто политическа група. Своя електорален потенциал тя е длъжна да черпи, като рязко критикува приватизацията и корупцията на либералните кръгове и да търси сътрудничество с прословутите „Ротшилди” и американските изолационисти. Налице са сериозни основания да се смята, че усилията им ще бъдат забелязани от последните, което може да стане основа за прекратяване на санкциите срещу Русия.

Нека повторя: сваляне на „либералното” правителство считам за възможно само след като такава партия „нови либерали” се оформи повече или по-малко отчетливо, след като предяви политически претенции и формулира икономическия курс на страната.

Що се отнася до социалистическия курс, той трябва да бъде предявен на обществото лично от Путин . Считам за глупав отказът от византийската традиция на взаимодействие на държавния лидер с обществото (всичко останало, като цяло, не би имало успех в исторически предвидим период от време). „Майските укази” са движение в тази посока, но след първата стъпка, Путин не направи втората. Защото именно това направление ще му позволи да получи реална подкрепа от обществото, не в допитванията до общественото мнение, а в изпълнението на програмите за развитие. Сериозна подкрепа на този курс (с незначителни ограничения) ще има и от регионалните елити. Но най-важното е, че само такъв курс ще позволи рязко нарастване на ролята на Русия в света, включително и в ислямския свят. Подчертавам, че сегашните процеси на засилване авторитета на Русия и лично на Путин (което предизвиква дивия вой на контролираните медии) в западното общество са свързани с фантомния образ на СССР като носител на ценности, алтернативни на „Западния” глобален проект.

Както вече казах, днес „Западният” проект няма позитивна програма, но и ние нямаме. А когато няма програма, започва банална борба за ресурси, в която практически ние нямаме шансове. И обратното, ако ние имаме система от ценности и позитивна програма, а те нямат, ролята на ресурсите рязко намалява… Точно тук ние имаме не само сериозен, а много сериозен ресурс.

С това и завършвам. Прогнозата изглежда доста относителна: за ключов момент считам появата на „нова либерална” партия с последваща ликвидация на „либералната” партия в Русия. Но кога ще се случи това, засега не мога да кажа. Дори не съм уверен, че може да се случи през тази година. Докато „либералите” са на власт, кризата ще продължава, както и санкциите срещу нас. Освен това, не е много ясно, кога Путин ще започне да се обръща (макар и частично) към логиката на социалистическо управление. Струва ми се, че ако той не направи това, неговото сравнително крехко взаимодействие в някакъв момент ще бъде разрушено и той ще трябва да си отиде. При такъв изход, ситуацията става хазартна, а да се прави прогноза е твърде наивно.

Автор: Михаил Хазин
Превод: д-р Радко Ханджиев

Подобни публикации
Оставете коментар

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече