Защо социалистите пуснаха ръце в много посоки, но накрая пак останаха с празни шепи
Победата не е голяма, но това я прави още по-сладка за първия, а загубата още по-болезнена за втория. Защото БСП очакваше поне леко предимство след съкрушителния президентски избор на Радев. Пропуснат беше най-удобният момент да бъде нанесена втора загуба на ГЕРБ за кратък период, която можеше да се окаже фатална. Вместо това партията на Борисов заживя трети живот.
Точно на крилете от победата на Радев и подлъгана и от разнородния вот, който летецът събра, столетницата се разчекна във всички посоки. Отправи подканящи жестове към националистите (национал-популизмът стигна до пълното си безсмислие още с името на коалицията „Българска социалистическа партия за България”); опита да съблазни губещите от социално-икономически ред („демокрацията” била виновна за дереджето им); започна загадъчно да сваля червения чорап пред високата средна класа (обещания за насърчаване на млади предприемачи и забележете – с данъчни облекчения именно за тях, вместо за най-бедните); и, разбира се, не пропусна да намигне на олигарсите (нали си знаете, че това за „паралелната държава” се отнася само за ГЕРБ, не и за останалите, които са стиснали България в шепите си)… Така от много мерак да се хареса на всички, БСП накрая тупна зрелищно от пилона.
Няма как да се обръщаш към интелигенцията, но да обядваш при Гергов, и Вигенин да е в Киев, и Симов да е в Крим, и душата да е в рая, и на всичко това да му се казва „Заедно за България!”. Този, който иска да се хареса на всички, обикновено не се харесва никому. Такъв човек има проблеми с идентичността – нито знае кой е, нито откъде са корените му, нито къде желае да стигне. Иска само да му е добре. Избирателите отлично виждат това. Те изгледаха представлението с интерес, усетиха фалша и рутината и предпочетоха да се доверят на по-млади изпълнители, които поне играят с ентусиазъм своята игра.
Когато излязат детайлните данни, ще е любопитно да научим колко процента от младите бизнесмени са гласували за БСП. Но и без да сме ги видели е близко до ума, че повечето от тях са заложили на сигурното. И ГЕРБ, и ДПС, и реформатори, и всякакви други, са доказали, че могат да обгрижват много по-качествено млади предприемачи, докато БСП хрантути най-добре само младите потомци на номенклатурата си. Ако си националист – политическият пазар също предлага много по-богат избор. Какъв е стимулът да гласуваш за Корнелия Нинова, само защото навлече народна носия? Барем да беше наджапала с нея в ледената Тунджа по Йордановден или да беше спретнала конкурс „Мис мокра носия”.
Националистите обичат да се стига докрай, не харесват половинчатите работи. В стремежа си да разводни кампанията и да не говори за икономика, Нинова яхна и кон. Собствениците на България сигурно са се посмяли добродушно и са кимнали великодушно, но те обикновено залагат на няколко коня, а не на един. Високата средна класа пък е най-капризната прослойка. Тя отдавна е забравила подаръка, който БСП й поднесе с плоския данък. Иска да се глези не само със СПА-уикенди, но и с благовония на морал. На социалистите обаче им се налага от кумова срама и от време на време да говорят за бедност, а в изключително редки случаи – и за неравенства. Това обаче не се харесва на „гражданите” – не им изглежда високоморално, даже е твърде провинциално и мирише на „соц”.
Единствените, към които БСП забрави да се обърне, са хората от идейното й ядро. Още след конгреса Нинова предприе безсмислена разправа с по-левите среди в партията, които бяха нейни опоненти, забравяйки, че задължение на лидера е да обединява, не да разединява. Още повече преди избори, когато всеки глас ти е нужен. Завоят надясно стана очевиден в кампанията, когато в стремежа си да гони Михаля, БСП отново потърси наемници от целия политически спектър. Високомерно натири и половината си коалиционни партньори, които този път дори не искаха депутатски места, а само някой да им кимне за „Добро утро”. Вярно е, че влиянието на повечето е символично, но когато предстои решителен избор и положението е „или-или” всеки глас е от значение. Поне в една трета от регионите пък подредбата на листите на БСП доведе до бойкот пред урните – явен или тих.
И така, капка по капка, „своите” лишиха БСП от победа. Забележете отписаната от всички партия АБВ, която взе 1,55 %. Нейните създатели заложиха на ново лице за лидер (човек с реална професионална биография, градена вън от тинята на българския преход) и с хитър тактически прийом го пуснаха да тича отляво на БСП. Към този резултат прибавете гласовете за Минчо Христов, Костадин Костадинов и компания в коалиция „Възраждане” – 1,1 %, за „Българската пролет” на Велизар Енчев и още няколко скромни леви и лявопатриотични формации – станаха общо 3 %.
Сложете в сметките и онези леви избиратели, които в отчаянието си въобще не са гласували, задраскали са „Не подкрепям никого” или неколцина отчаяни левичари, които са предпочели дори „Да, България” с ясното съзнание, че това е неолиберална мимикрия (само защото БСП не говори за корупция, или ако говори – то е единствено за корупцията на ГЕРБ, сякаш това явление е патент само на една партия, а не на цяла система). И – ето я разликата, с която ГЕРБ спечели пред БСП. Може тези гласове да са малко, но отново потопиха Позитаник. Най-прецакани със сигурност са тези, които пак гласуваха за БСП с хиляди възражения и дори „с отвращение”, само и само да не е ГЕРБ. Познайте как се чувстват отново в ролята на измаменото камилче…
Вълната, довела избора на Румен Радев, се разби в бетонния вълнолом на статуквото и утихна. Това стана ясно някъде още в дните около съставянето на служебно правителство и реденето на листите на БСП. На мястото на разпилялата се вълна се срещнаха няколко течения, образува се коварен водовъртеж. Изборите потвърдиха безпътицата, в която се е озовала страната. Дори победителите не смеят да празнуват шумно. Само забележете колко много формации останаха близо под 4-процентовата бариера. По предварителни резултати около половината българи остават непредставени в новия парламент – критична стойност близка до тази, достигната през 2013 г. с всички произтекли от това последствия.
„Един симптом на нашата демокрация, който сякаш не забелязваме – голяма част партиите с около процент и надолу имат доста радикални и антисистемни позиции. На този етап те нямат шанс в електорална надпревара, но това показва, че на входа на системата има сериозни напрежения, които са ясен знак за пропукване в нейната символна легитимност” – написа политологът Страхил Делийски – „Обикновено такива процеси се хранят от силно поляризирана социална и икономическа среда. Българското „общество“ се е превърнало в механичен сбор от паралелни социални светове, а единственото, което ги обединява е непоносимостта към другите. На този етап системата успява някак да гарантира триумфа на доволните, но докога?”.
Очевидно е, че партиите нито са наясно с причините за кризата на българската държава и общество, нито са в състояние да предложат нещо по-различно от „още от същото”. Кампанията 2017 г. протече под мотото: „Дайте да прикрием еднообразието на идеите с разнообразие на лица!”. Всички (или почти всички) партии се заричаха да подобряват бизнес средата; да премахват административни бариери и да намаляват административни тежести (за злоупотребите с прехвърляне на задлъжнели фирми никой не обели дума); да обгрижват „малкия и средния бизнес”; да финансират млади предприемачи и да насърчават стартъпи; да съобразяват образованието с нуждите на бизнеса; да въвеждат учебни часове по предприемачество; да демонополизират здравната каса (въпреки печалния експеримент с демонополизацията на пенсионния фонд); да спират злоупотребите със социални помощи и с инвалидни пенсии (сякаш те източват бюджета, а не неплащането на данъци от големи компании) и пр. Колко отдалечени са подобни програми от реалните проблеми на средния българин показаха събития, които се случиха през самата кампания, но за жалост, по никакъв начин не коригираха намеренията на участниците в нея:
150 семейства от Ветрен, Пазарджишко, останаха без работа, след като чужд инвеститор не само спря да плаща заплати, но и прехвърли предприятието си на социално слаба плевенчанка; двама работници загинаха в Пещера; избухнаха стачка в мина „Оброчище” и протести в „Пикадили” и „Макс телеком”; измамени служители продължават да остават дори без обезщетения от специализирания фонд, тъй като законът облагодетелства собствениците – (компании могат да стоят в необявен фалит, докато бъдат „оглозгани” активите им); морбили пламна в пловдивски гета; само за месец страната изтръпна от няколко случая, в които деца убиват или пребиват други деца… Е, кажете – как се съотнася всичко това с клишетата, залегнали в партийните програми?
Има и нещо оптимистично. В топлия изборен ден най-често повтаряната реплика пред секциите беше: „О, Тодоре (Иване, Драгане), добре, че бяха изборите, та да се видим! Нищо де, сега ще се виждаме по-често, тъй като ще има много избори…”. В едно разпадащото се общество, сегментирано на множество малки групи, първата стъпка към по-добри дни е хората да се срещат и като за начало поне да започнат да си говорят. Пък може да измислят и нещо…