Една литературната измама е поставена в услуга на политическа теза, лишена от каквото и да било легитимно основание
Правото на Израел да съществува не е предмет на спор, то е утвърдена историческа и морална реалност
В мрачните покрайнини на модерната литература има една книга, която си придава тежестта и достоверността на изтекла секретна стенограма. „Протоколите на ционските мъдреци“ претендират да бъдат таен запис от конспиративните заседания на потаен кръг еврейски старейшини.
В тежък, пропит с конспиративни внушения текст тези „мъдреци“ уж излагат хладнокръвно замислен план за световно господство: контрол над финансите и печата, целенасочено подкопаване на правителствата чрез либерализма и социализма, разпалване на войни и революции и постепенно разрушаване на християнската цивилизация, за да бъде издигната на нейно място световна държава под тяхна власт. На места текстът напомня готически политически трилър или трескава сатира на властта - с номерирани протоколи и език, изтъкан от заговори и подривни замисли. Той се представя не като художествена измислица, а като документално разкритие.
Само че е пълен и тотален фейк.
Това е фалшификат от първата до последната дума. „Протоколите“ са изфабрикувани в самия край на XIX и началото на XX век от агенти на тайната полиция на Руската империя - Охранката. Обширни части от текста са преписани почти дословно от френската политическа сатира на Морис Жоли „Диалог в ада между Макиавели и Монтескьо“, издадена през 1864 г. - произведение, насочено срещу Наполеон III, в което евреите изобщо не се споменават. Други пасажи са заимствани от по-ранни антисемитски романи и памфлети. Текстът е отпечатан за първи път през 1903 г. в руския вестник „Знамя“, а по-късно е популяризиран чрез изданията на Сергей Нилус.
След Първата световна война и Октомврийската революция той бързо се разпространява из Европа и извън нея. В Съединените щати Хенри Форд популяризира негова версия под заглавието „Международното еврейство“. Адолф Хитлер се позовава на „Протоколите“ в „Моята борба“, а нацисткият режим ги използва широко за пропагандни цели.
Съдилища, журналисти и историци многократно разобличават фалшификата: през 1921 г. Филип Грейвс от лондонския „Таймс“ публикува паралелна съпоставка с оригиналния текст на Жоли; през 1935 г. съд в швейцарския град Берн го обявява за фалшификация и „нелепа безсмислица“; по-късно подкомисия на Сената на САЩ го определя като „злонамерена измама“ и „безсмислици“. Историци като Норман Кон документират историята му в трудове като „Благослов за геноцид“ (Warrant for Genocide). Въпреки всички разобличения фалшификатът продължава да се разпространява и днес на множество езици, особено в някои среди в Близкия изток и в антисемитски кръгове, където все още служи като мнимо „доказателство“ за еврейски заговор.
На този изцяло фалшив документ редовно се позовават, пряко или чрез заложените в него внушения, в „защита“ на незащитимата позиция срещу ционизма. Представата за таен еврейски или ционистки заговор, който контролира финансите, медиите и правителствата, се изтъква като оправдание за отказа да се признае на еврейския народ същото право на национално самоопределение, което се признава на почти всеки друг народ по света. Така литературната измама е поставена в услуга на политическа теза, лишена от каквото и да било легитимно основание.
Та, какво е ционизмът? Това е политическата доктрина, според която еврейският народ може и трябва да има собствена държава. Той е националноосвободителното движение на еврейския народ, което утвърждава правото му на самоопределение в земята на неговите предци. Подобно на другите модерни национални движения, възникнали през XIX и XX век, ционизмът отстоява разбирането, че народ с непрекъсната историческа, религиозна и културна връзка с определена земя има право на суверенна държавност в нея.
Освободени от пропагандата, историческите факти са ясни и безспорни. Връзката на евреите със Земята на Израел е древна (още от библейски времена), в непрекъснато съхраняваната религиозна традиция и в присъствие, засвидетелствано от археологията и историята в продължение на хилядолетия. След разрушаването на Втория храм в Йерусалим от римляните и потушаването на последвалите въстания мнозинството от евреите живее в диаспора, но връзката с тази земя никога не е прекъсната. Съвременният политически ционизъм се оформя в края на XIX век на фона на нарастващия европейски антисемитизъм, сред чиито проявления е аферата „Драйфус“. Книгата на Теодор Херцел „Еврейската държава“ (1896) и Първият ционистки конгрес в Базел през 1897 г. формулират целта за създаване на „публичноправно гарантиран дом за еврейския народ в Палестина“.
Практическите усилия на организации като „Хиббат Цион“ и последователните вълни на преселение са започнали още преди това.
Декларацията на Балфур от 1917 г., мандатът на Обществото на народите за Палестина и резолюцията на ООН от 1947 г. за разделянето на Палестина признават легитимността на еврейски национален дом. Държавата Израел е провъзгласена през 1948 г., след Холокоста, когато необходимостта от суверенна държава, която да служи като убежище, вече е станала неоспорима. Оттогава Израел е оцелял в поредица от войни, започнати срещу него с цел унищожението му, сключил е мирни договори с Египет и Йордания, нормализирал е отношенията си с няколко арабски държави чрез Авраамовите споразумения и се е утвърдил като либерална демокрация и технологичен новатор.
В този исторически път няма нищо необичайно или „спорно“. Принципът на националното самоопределение стои в основата на международния ред, установен след Първата световна война, и е закрепен в Устава на ООН. Чехи, поляци, ирландци, гърци и десетки други народи са поискали и получили собствени суверенни държави въз основа на историческата си връзка със съответните земи и правото на народите да се управляват сами. Претенцията на еврейския народ почива на същата основа, подкрепена от непрекъснатото му присъствие по тези земи, от централното им място в неговата религия и от уникалния исторически опит на преследван народ без суверенна държава, която да го защити. Да подкрепяш съществуването на еврейската държава не е по-радикално от това да подкрепяш съществуването на която и да било друга национална държава, възникнала при сходни исторически обстоятелства.
Вярвам, че Израел трябва да има право да съществува. Тоест съм ционист. И много други хора, които мислят същото, също са ционисти. В тази позиция няма нищо сложно или крайно. Тя просто признава нещо основополагащо: че еврейският народ, както всеки друг народ, има право на национално самоопределение в собствена държава. Неотдавна имах привилегията да присъствам на представянето на най-новата книга на Дейвид Харис в рамките на Първата национална закуска за приятелите на Израел в България, организирана от сдружение „Негев“ в София. Харис е изпълнителен директор на Американския еврейски комитет от 1990 до 2022 г. Роден през 1949 г. в семейство на оцелели от Холокоста, той посвещава близо пет десетилетия на защитата на еврейските права и интереси по света. Дейността му включва усилия в подкрепа на евреите в Съветския съюз, работа за отмяната на печално известната резолюция на ООН, приравняваща ционизма с расизма, както и дискретна дипломатическа подготовка, допринесла по-късно за сключването на Авраамовите споразумения. Покойният израелски президент Шимон Перес го нарича „външния министър на еврейския народ“. Харис е сред най-награждаваните ръководители на американски еврейски организации в историята на Съединените щати. Автор е на мемоарната книга „На предна линия“, както и на новия труд „Антисемитизъм: Какво трябва да знаем“, издаден в оригинал от издателството на Оксфордския университет.
На събитието в София г-н Харис изрази позиция, която изцяло споделям: антиционизмът всъщност е антисемитизъм. Основанието е съвсем пряко: ако не вярваш, че Израел трябва да съществува, очевидно си против Израел и неговите граждани. Така отхвърляш суверенната държава, която е конкретното въплъщение на еврейското самоопределение, убежището, създадено след векове на уязвимост, и демократичното общество, изградено от нейния народ. Да отричаш това право единствено на еврейския народ, докато го признаваш на другите, не е обикновена критика към определена политика. Това е избирателна враждебност, която взема на прицел единствената еврейска държава, а чрез нея и хората, които я населяват и защитават.
Ционизмът не е заговор. Той е недвусмисленото утвърждаване на правото на еврейския народ да има онова, което множество народи приемат за даденост - собствена държава. Подправените „Протоколи“ и породените от тях митове не могат да променят този основополагащ факт. Правото на Израел да съществува не е предмет на спор, то е утвърдена историческа и морална реалност. Онези, които продължават да възпроизвеждат езика и логиката на „Протоколите“, за да го отричат, не предлагат легитимна критика.
Те защитават незащитимото.
Автор: Д-р Петър Кичашки
trud.bg
