В политиката прибързаната радост често е първа братовчедка на голямото разочарование
Намираме се в war zone, в пространство без пълноценен мир, но и пред прага на открита война
Падането на Виктор Орбан не означава непременно падане на орбанизма. Още по-малко значи, че Унгария изведнъж е престанала да бъде Унгария. Тук е възможната самозаблуда на онези в Брюксел, а и на мнозина в Киев, които побързаха да разчетат изборния резултат като исторически прелом.
По-вероятно е да се окаже друго: в Будапеща не е настъпила смяна на националистическия инстинкт, а само смяна на политическия инструмент.
Около Средния Дунав се разиграха събития, напомнящи за познатия и по нашите ширини мотив „Горе - Долу“? Докато човекът е на високото, около него гърмят възторзи, клетви във вярност и предупреждения, че без него държавата ще пропадне. Отслабне ли, същите гърла внезапно ревват „Долу!“, а същите ръце вече търсят следващото „Горе!“. Не защото убежденията са се променили дълбоко, а защото в политиката най-бързо се сменя не интересът, а витрината му.
Предизборният натиск отвън към Унгария, поднасян открито и подмолно, носеше ясно послание: Стига с Орбан и ФИДЕС, стига с този инат, който спира, пазари се, иска изключения и отказва да марширува в строя. Победата на „Тиса“ се посрещна именно в този ключ - като връщане на Будапеща в „правилната“ геополитическа лента и край на едно дразнещо отклонение.
Прибързаната радост и в политиката често е първа братовчедка на голямото разочарование. Унгария не е просто държава с поредната сменяема партийна власт. Това е общество с дълга памет за загуба, разчленяване, зависимост и външно наложен ред. Там 1920 г., когато са отнети 2/3 от територията и загубена 1/3 от населението, не е дата от учебника, а жива част от политическата психология.
Въпросите за държавата и оцеляването като самия себе си не са площадни възгласи. Те живеят в кабинетите, в домовете, в изкуството, в масовото съзнание. Унгарският защитен национализъм е дълбоко вкоренен механизъм за самосъхранение.
Богатият и трагичен опит от отстояването на народа и държавата води до изграждането на здрави, частично засекретени обществени и политически структури. Подготвяни организационно и кадрово да действат в различни варианти за съществуването на държавата. Когато може да са подходящо различни по външен облик и название политически формации, запазили националноотговорния си характер.
Освен „Фидес“ с твърдата форма на защитен национализъм в Унгария в крайнодесния спектър я има „Наша родина“, но и меката патриотична с либерален нюанс „Уважение и свобода“), по-известна като „Тиса“.
Орбан управлява дълго и закономерно натрупа всички отрови на дългото властване. В началото такъв лидер символизира сила. После започва да излъчва прекомерна стабилност, която вече дразни. Накрая замирисва на застой. Натрупват се кадрови грешки, корупционно облажване, омръзнали физиономии, изхабени формули, дразнеща самоувереност и умора у избирателя. Политикът, който доскоро е изглеждал незаменим, внезапно заприличва на човек, сраснал се с креслото. И тогава не е нужно да бъдеш победен идейно, за да бъдеш отстранен, станал вече досаден.
Поражението на Орбан може да се окаже не идейно крушение, а кадрова и стилистична подмяна. Унгарската политическа система навреме е преценила, че същите дългосрочни национални цели вече трябва да се защитават по друг начин. Не с юмрук по масата, а с ръкавица. Не с постоянен скандал, а с по-плавно преговаряне. Не с фигура, от която половин Европа получава нервен тик, а с по-млад, по-гъвкав и по-приемлив събеседник.
Тук се появява Петер Маджар - новият герой на европейските надежди, протестният лидер, представян като противоположност на Орбан. „Тиса“ беше обявена за антипод на ФИДЕС, за ново начало и спасение от орбанизма. И безспорно в нея я има енергията на протестния проект - разочаровани от старата власт, хора от предишната опозиция, млади избиратели, прагматици, обидени, нетърпеливи, омаяни от харизматичен лидер. Такива проекти често успяват като обещават смяна, без да посягат на дълбинната политическа култура на обществото. -
А тя в Унгария не е безусловна покорност пред наднационални центрове. Не е възторг от разтварянето на държавата в безлична надстройка. Не е и готовност унгарският интерес да бъде зачеркнат в името на чужда нравствена паника. Дори когато искат повече Европа, унгарците искат такава Европа, в която да останат унгарци, а не административен материал.
На европейската и на унгарската политическа класа вече се налага да мисли в условията на рязко променена среда. Разпадът на ЕС и НАТО още не е предрешен, но преформатирането им вече е работещ процес. С него ще дойдат неизбежни икономически, политически и стратегически трусове за отделните държави. Унгария и другите в ЕС живеем в т. нар. war zone между Европа и Русия, в „сива“ и опасна геополитическа зона, в пространство без пълноценен мир, но и все още под прага на открита война.
В такава обстановка националноотговорното ядро на Маджария (Magyarország, както сами там се наричат) едва ли ще се саморазпусне по команда. Щом Орбан е станал прекалено тежък и дразнещ, твърде поизносен като инструмент, унгарският политически елит ще произведе по-подходящ за времето и поста. По-лесен за преглъщане в Брюкселските коридори, но не непременно по-покорен.
Петер Маджар трябва да бъде наблюдаван без възторг, а с хладно недоверие. С тази фамилия (magyar=унгарец) ще е твърде странно да не е националист. Досегашните му сигнали не приличат на поведение на човек, тръгнал да заличава орбановата линия. Напротив - те подсказват, че границата между „анти-Орбан“ и „след-Орбан“ може да се окаже много по-тънка, отколкото се иска от Брюксел.
Нищо чудно след време да видим смененият Орбан да остане като политически знак, а Маджар да се окаже политически механизъм. Единият - като груб символ на съпротивата срещу външния натиск, другият - като по-гъвкав и умерен на вид инструмент за защита на сходни държавни интереси. Единият - непоносим за евробюрократите, другият - привидно удобен, но способен да договори онова, което Орбан вече не е могъл да изтръгва със сила.
А противниците късно разбират, че не са победили механизма, но са изтървали неговото прегрупиране. Вероятният бъдещ премиер Маджар вече излиза с проект към съседните страни, сред които също широко се срещат националистически тенденции. Предлага да бъде разширена Вишеградската група, като към нея се присъединят Австрия, Хърватска и Словения, може и Румъния. Ще ни обезличат, а после и затрият онези в Брюксел, ако за съпротива не се обособим за засилено икономическото и политическото сътрудничество!
И отсега, явно ръководен от тесните унгарски интереси, заявява, че нито предполага да конфликтува с Москва и Пекин, нито да помага с пари или оръжие на Киев.
Големите играчи в политиката не ти помагат за заслуги, а заради ползите от теб. Не се интересуват колко си бил верен вчера, а дали ще им бъдеш полезен утре. Орбан за мнозина стана твърде самостоятелен и шумен, изхаби се в битките. Но Унгария след него едва ли ще се саморазтвори в брюкселската политическа киселина. Избрала си е друг изпълнител за същите исторически задачи.
Оттук и поуката за нас от Долния Дунав. Народите оцеляват не само чрез избори, а чрез трайни рефлекси за национална държава. Чрез способността да сменят партиите, без да разпускат историческата си бдителност. Чрез умението да различават временната политическа физиономия от дългосрочния национален интерес.
Затова е напълно възможно е днешното ликуване „Долу!“ утре да се окаже акушерка на следващото „Горе!“. Вече не за личността Виктор Орбан, а за орбанизма като приспособителен инстинкт на една държава, която успява да сменя водачи, без да предава себе си.
Автор: Д-р Илия Илиев
trud.bg
