Пластовете се разместват доста осезаемо от миналото лято насам, но досегашният елит полага всички усилия да се удържи на повърхността, казва политологът
Интервю на Калин Първанов
Г-н Попиванов, преди десет години написахте социологически портрет на „новия избирател”. А как изглежда най-новият?
Изглежда, че тогавашното изследване се топлеше на камината на еврооптимизма. В предговора бях написал, че избирателите у нас постепенно са развили недоверие и скептицизъм, своего рода имунизация срещу партийния популизъм на прехода, но тепърва ще се сблъскват с бизнес популизма на следпреходните условия.
Може би грешката ми се състоеше в малко автоматичното разграничаване между бизнес и партия. А още тогава промените бодяха очите. На сцената вече дефилираха бизнес формации, а купуването и продаването на гласове беше предимство. Тези процеси за двете последващи петилетки набраха забележителна инерция. И не е толкова изненадващо. Твърде дълго време хегемония в общественото пространство държеше възгледът, че публични блага не съществуват, че всичко е пазар, че държавата и обществените интереси са комунистическа отживелица, че работа на индивида е да максимизира ползи.
Какво да прави индивидът, освен наистина да максимизира ползи, включително на избори? След като от най-различни посоки всекидневно те убеждават, че всичко е сделка, значи това са новите правила на играта. Немалка част от избирателите решиха, че играта ще се играе по истинските, не по хартиените правила. Гласуването е сделка. Продаваш частица власт, вземаш еквивалента й в парични знаци или в сигурност на работното място, или в протекция срещу връхлитащите заплахи на средата. „Всеки за себе си, Господ за всички” като поговорка преживя ренесанс.
Ако има някакво утешение, то е, че крайната индивидуализация и методологическият егоизъм, ако можем така да го наречем, не са българско изобретение. Вписахме се в по-общи глобални тенденции. Интегрирахме се в потребителското общество, макар и, както често става в България, частично – най-вече защото не сме дотам богати, за да си го позволим пълноценно. Но индивидуализмът пусна политически пипала. Вижте цялата обществено-политическа среда. Какъв тип мислене ни предлагат повечето публични фигури, онези, които имат достъп до по-широк кръг публики? Никакво усещане за общност. Ето ви един пример, който по разнообразни поводи се чува от стотици места: „Не съм съгласен това предаване да се издържа с моите данъци”. Сякаш важни са само твоите данъци и те решават кое да бъде предаването. Другите, които плащаме данъци, не играем.
Ако се върнем към сферата на изборите, нима от четири години не чуваме гласове, които отричат легитимността на народния вот, защото резултатът персонално не им харесва? Изборите са нелегитимни, защото моята партия не е в парламента – ето я интригуващата причинно-следствена връзка. Трябва да ги касират, трябва незабавно да ги повторим. Вероятно точно такъв тип призиви ще се надигнат, ако, не дай Боже, някоя от малките десни формации не прескочи бариерата на парламента. Концентрацията на методологически егоисти в средите на техните привърженици застрашително надхвърля и нормите на Световната здравна организация.
Подобно мнение изрази и вашият колега социологът Първан Симеонов. След като страната беше разтърсена от поредните две убийства, извършени от деца, той констатира гневно, че в обществото се е настанил краен егоизъм и в такава среда не вирее нищо друго освен агресия и консуматорство…
Агресията, за която толкова силно и тревожно писа Първан Симеонов, е именно разрушаващият социалната тъкан ефект от крайния индивидуализъм. Но той не се е самопородил. Той мигрира надолу от високите етажи. Той е резултат от зададения години наред в България хегемонен политически тон, при който е възможно да има общество без общност и управление без държавност.
За да не звуча песимистично, ми се ще да отбележа, че даже днес, даже след такова стълпотворение от удари на антисоциалност и антидържавност българските избиратели са запазили вътрешния си усет за политика, за промяна и за своя потенциал да преначертават политическия терен. Българските избиратели могат да наказват и могат да изненадват партиите и бизнеса, доказали са го и го доказват. А това никак не е малко. Това означава, че историята продължава.
Как партиите се пригаждат към тази среда? Всъщност какво трябва да правят те – да се пригаждат към средата или да я променят?
Партиите в България често се срамуват, че са партии. Не помня кога за последен път се е появила партия, която да се самоназове партия. Всички са движения, инициативи… Никой не смее да поиска открито власт, всеки твърди, че е повикан от хората да им дойде начело. И е просто задължително да се обозначат като „нов политически проект”.
Проект – това звучи гордо. А на практика ни насочва към същото бизнес мислене, за което говорихме. Всички знаем какво е проект. Излизаш с някаква идея, кандидатстваш за финансиране при донор, често пъти външен, печелиш, реализираш инициативата си в посочения срок и нито ден по-късно и накрая пишеш отчет до спонсора за извършените дейности и похарчените пари. Проектът се закрива. Време е да кандидатстваш за следващ. Абсолютно същото е (и аз съм приятно впечатлен от искреността на новите български кандидати за политическата слава), с новите партийни продукти вече повече от десетилетие.
Идея, спонсор, срок, закриване. Някои се оплакват, че са видели едни и същи лица в много партии – ами, разбира се, просто са участвали в различни проекти. Така че партиите се пригаждат към средата и опитват да извлекат максимума от нея с подобно минималистично разбиране за политика. Лошото за тях е, че мнозина сами не осъзнават собствения си интерес. За да печелят повече, те трябва да бъдат важни и незаменими за едрия бизнес и олигархията, а не да се държат като прости изпълнители – еднократни герои, с което си подбиват цената.
Появи ли се „новият политик” (имаше такъв английски сатиричен филм), който да отговаря на очакванията и изискванията на „новия избирател”?
Ако продължим с вариациите на поговорки, един вече не толкова нов политик се постара да легитимира формулата „Един за всички, всеки за себе си”. Става дума за Бойко Борисов, разбира се. Не знам да е имало друг, който с подобно рядко единодушие да е бил признаван от свои и чужди за автентичен на нагласите на избирателите. В сериалите си англичаните сатиризират „новия политик”, извеждайки на преден план неговите безскрупулност, безпринципност и некомпетентност. Ами че това най-често е политикът изобщо, защо само новият? „Новият политик” Борисов има друго тежко прегрешение.
Той схващаше престоя си в политиката и властта като поход срещу институциите и подмяната им с отношения на лични връзки и зависимости. Ролята на политика в този смисъл не е да задвижва държавната машина в предварително зададена посока, а да балансира разнородните стремежи, претенции, капризи, фрустрации и безпомощности на невъзпитани олигарси, привилегировани картоиграчи и футболисти, гласовити парвенюта, международни довереници и прочее представители на националната и наднационалната фауна. Не казвам, че Борисов е бил злонамерен, даже напротив, но такава му е представата за нещата – минава задължително през хора, без посреднически норми, структури и правила.
Ето така един конкретен случай плъзва и просмуква цялата среда. Марешки и всичко останало по терена имат политически шанс, защото навремето Борисов имаше шанс. Веднъж попитали видния полски дисидент Адам Михник, лежал по затворите на комунистическата власт, кое е било най-лошото на комунизма. Той се замислил и отговорил: онова, което идва след него. И аз се боя, че най-лошото на Бойко Борисов е онова, което ще дойде след него. Още по-новите политици.
Впечатли ли ви нещо в предизборните оферти на основните играчи? В момента имаме проблем примерно с агресията, но в програмите не намираме никакви предложения как да се намали тя поне в училищата, за сметка на това се лансира идея да се изучава нов предмет „Предприемачество”. Левицата пък ще насърчава „млади предприемачи”. Това борба за „новия избирател” ли е, доволен ли ще е той?
Агресията е много пространен проблем и в него се отразяват като в капка кръв всички дефекти на нашето общество. Затова и някак по-цялостно трябва да се гледа на образованието. Питайте днешните ученици и студенти – повечето ще ви се оплачат, че образованието у нас е непрактично и не дава умения за живота. Интересно как тези същите българи, със същото непрактично образование, озоват ли се в чужбина, постигат прекрасни резултати именно в практиката.
Както неведнъж е било, и тук демотивацията и безперспективността убиват добрия потенциал. Ако ще говорим откровено, предметът „Предприемачество” вече е въведен в българското образование, откакто държавата започна да финансира частните училища. Парите могат и да следват ученика, но отиват при предприемача – какъв по-хубав нагледен урок. А нашето образование все по-крещящо възпроизвежда социални неравенства. То трябва да бъде социален асансьор, но сякаш фирмата за ремонт и поддръжка на асансьора умишлено го поврежда.
Един колега социолог разказваше как повечето негови професори в университета са били родом от село, сега повечето му колеги в катедрата са родом от София и областните центрове, след още години почти всички ще бъдат само от столицата. Съвсем видимо е какво говори тази тенденция и къде заминава равният шанс. И защо връщането на държавата не е прищявка.
БСП дълги години се чудеше как да се противопостави на явлението „Бойко Борисов”, а сега някои са убедени, че партията е намерила своя аналог. Съществува едно усещане, че големият избор е сведен между двама „Бойковци”, единият в пола?
Ето персонализиран сблъсък, съвсем в духа на новата епоха. Партията не е намерила своя „Борисов” и няма как да го намери, защото не е лидерска и всички илюзии, че лидерът диктува нещата, ще се разсеят по-скоро рано, отколкото късно. БСП е конгломерат от толкова много история, традиции, биографии, конфликти, идеи, бизнеси, контакти, стереотипи, че много трудно взема завои, забележително неповратлива е, но пък и поради такива причини не изчезва и не може да изчезне. Нинова постигна друго – тя даде самочувствие на тази партия. БСП спря да се извинява, спря да стои в ъгъла и да се чувства виновна за целия преход, за своите грешки и за грешките на своите противници. Може и да е имало как да стане по друг начин, но никой не го е показал.
На президентските избори беше избран кандидат без политическа биография, което явно беше разчетено от партиите като сигнал да започнат да пълнят листите с хора, които очевидно нямат политическо мислене, да не говорим за законодателна грамотност. Политолозите и социолозите не подведохте ли партиите с прогнози, че идва краят на традиционната политика? А може би наистина идва и е време за шоу?
Прав сте, че коментаторите много обичаме да възвестяваме края на едно или друго нещо – края на историята, на географията, на прехода, на всичко, че и на традиционната политика. Явно не сме последователни марксисти и сме забравили, че във всяка нова ситуация са отразени всички предходни, довели до нея. Политиката не е същата, едва ли някой ще седне да спори. Но политиката като реализация на власт в една общност с цел нейното съхранение и развитие ще съществува, докато ги има общностите и докато го има човечеството. Другото са технологични нововъведения и надвикване с писъка на модата. Подценяването им е крупна грешка, но и животът само с тях няма да даде решения.
Ние понякога сме като старчоците от „Мъпет шоу”, които мрачно критикуват и намират кусури на всичко, сравнявайки го с идилията на миналото. Възмущение от цирка в тази предизборна кампания, който после може да се пренесе и на парламентарната сцена, звучи от доста места. Някои разправят, че антицирковата нагласа надценява средния избирател, който именно на това се хващал. Всъщност според мен избирателят прекрасно знае, че наблюдава цирк, но е доволен, че циркът е изцяло предназначен за него, има задача да го очарова и привлече. Във всекидневните странни изпълнения хората виждат и воля за власт, енергия, решителност, стремеж към победата, а това има значение.
Хиперактивността на БСП може да бъде иронизирана доста ефектно, но успешно заменя практики на дълбокомъдра пасивност и комуникационно безсилие. В ГЕРБ са виртуози на политическия цирк, само че ситуацията не работи толкова в тяхна полза. Просто се опитват да продадат за 12-и път един и същ спектакъл с едни и същи трикове и номера пред едни и същи зрители.
Забелязва се и една тенденция да се връщат в активната политика фигури от старото СДС, но през левия коридор – има ги и в служебния кабинет, има ги в листите на БСП. Тенденцията започна още при Станишев. За какво говори тя – невяра в собствените сили или „подмяна на партията”, каквито гласове се чуват отвътре?
Да погледнем наопаки – а колко хора от БКП и ДС дойдоха през десния коридор! Седесарската (и не е само тя) миграция си има дълбоки корени в страховете на БСП от изолация, белязали още първите й стъпки в демократични условия. БСП е странна партия. С безразличие и високомерие тя обрече цели партийни поколения на забвение, не им оказа подкрепа, не ги потърси, загърби ги, а редица хора чисто и просто отблъсна. И в същото това време със смирение и надежда гледа да привлече кадри извън своята орбита и е готова да им поднесе на тепсия всичко, което искат, стига да снизходят да изгреят за няколко седмици на нейния плакат.
Най-лесният начин да успееш при социалистите е да ги напуснеш и после да се коалираш с тях, поне така беше досега. Станишев, когото споменахте, има много хубава метафора за БСП като шведска маса. Разни непознати идват да си сипят, а когато яденето свърши, тръгват да обикалят другаде, за да се върнат начаса, щом чуят, че отново е сервирано. Вярно, в момента „новите лица” са хитът на деня, нещо като строителния бум в началото на века, когато всичко, що е бизнесмен, се втурна да вдига хотели на морето. Във всички листи щръкнаха генералски фуражки. Всички решиха, че са консерватори и много обичат Възраждането. Бойко Борисов иронизираше лудницата с новите лица, като обясняваше, че само кавалерист не е могъл да намери за листите си. И сбърка.
Кавалерист се намери, само че не в неговите листи. Корнелия Нинова е в друга партия. И в средите на тази партия съвсем ясно личи кой е приет искрено за свой и кой не, за да говорим за подмяна. Лява ли е офертата, с която социалистите излизат пред хората сега? Който знае какво е ляво, ще се усъмни. Чисто прагматично ръководството е преценило, че избирателят повече ще повярва на БСП като консервативна и патриотична, отколкото като лява. В изборната платформа внимателно са отстранени всички ангажименти, които биха могли да породят проблеми с бизнеса и чуждите партньори – от данъчната реформа до възобновяването на „Белене”. Което значи, че БСП наистина се готви да управлява. Не е толкова самоочевидно, колкото някой би си помислил, защото БСП има богата творческа биография в самосваляне от власт и в инат да не управлява.
На президентските избори доминираха външнополитически теми и страхове, но сега като че ли е различно. Връща ли си загубени позиции Борисов, когато „мачът” се играе на роден терен?
Не мисля, че е толкова различно. И тогава, и сега доминираше желание за промяна. Не че Борисов не може да се променя и да оглавява недоволството срещу себе си, но поне към този момент батериите му не дават качествен контакт.
Междувременно като гръм от ясно небе дойде офертата на силните в ЕС за „Европа на две скорости”. Ще повлияе ли на кампанията това, или партии и избиратели още не са осъзнали какво се случва?
Ами ние май си влязохме в ЕС преди 10 години със самочувствието, че ще бъдем на втора скорост, и то не ни е напуснало. С тази заблуда съзнателно отказвахме да търсим партньорства с други държави в името на наши каузи или някакъв наш интерес. Нито имаме активно сътрудничество с Вишеградската четворка, нито с Гърция или средиземноморския пояс. Контактът ни със западноевропейското ядро пък е на принципа на телефона без микрофон, само със слушалка.
Затова на този етап ми се струва жизненоважно да поддържаме сегашното ниво на институционална интеграция на съюза. Просто не сме подготвени за друго. Но и партиите не са подготвени да поддържат нещо европейско, понеже не носи непосредствени изборни облаги. Виждаме само хитрите намерения на малките десни и малките леви да „цакат” големите в своя сектор, че нямали позиция, и нежеланието на големите да имат позиция, за да не се изложат. Нивото е твърде ниско, за да има съществен резултат.
Предстоящите предсрочни парламентарни избори ги дължим почти изцяло на Борисов и на неговите решения. Само за няколко месеца той успя да настрои общественото мнение срещу себе си с бутафорните си изяви на международната сцена и с резила на втората българска кандидатура в ООН, после с издигането на неизбираем кандидат на президентските избори и накрая с решението си да подаде оставка след загубата им, макар че нищо не го задължаваше да прави това. В обществото ни витаят подозрения, че лидерът на ГЕРБ всячески подава „топката” на съперниците си от БСП, защото в трудни времена не иска да носи цялата отговорност и се опитва да сподели властта с друга голяма партия. Споделяте ли подозренията, че зад привидното ожесточение на терена се играе и симулативна игра?
Във взаимен интерес на ГЕРБ и БСП е да се атакуват и да си подават топката, както казвате. Това мобилизира електоратите им и обезличава другите. Не е нужно да има договорка, за да го правят. Иначе за осем години политическият процес поне четири пъти е бил бременен с „голяма коалиция” между двете, но всеки път е абортирал. Предстоящото европредседателство и нуждата от политическа, социална и административна стабилност са най-пресният повод за ново раждане. Според мен и двете ръководства внимават с коалиционната контрацепция и биха прибягнали до такъв вариант наистина в краен случай. Не го искат и смятат, че ще им навреди.
Опитът сочи, че в коалиция ГЕРБ обезсилва и раздробява партньорите си. Помним съдбата на РЗС, „Атака”, Синята коалиция още в първия мандат на Борисов. Но днес е по-различно, ГЕРБ не е във върхова форма, пък и БСП не може да бъде задушена по аналогичен начин. Нинова просто може да раздаде обратно партийните билети на Борисов, Цветанов и компания и да ги назначи за отговорници по поднасяне на цветя пред паметника на Живков. Извън шегата, струва ми се, че от една голяма коалиция ГЕРБ рискува да загуби повече. Най-важният въпрос обаче не е оцеляването, а смисълът на цялото начинание.
Защо да се прави? Събитията около ДОСТ и агитацията от Турция в последно време ме карат да мисля, че платформата за бъдещото управление ще бъде отчетливо консервативно-патриотична. Борисов може да бъде консерватор и патриот, ако се наложи, но далеч по-трудно ще му бъде да тръгне срещу Местан.
По време на протестната 2013 година коментирахте, че лозунгът „Не харесваме политиците и не подкрепяме никого” в един момент волю-неволю трябва да се трансформира в „Заставаме зад този и зад това”. А също и че „отказвайки да влезе пряко в политическия живот, т.нар. „улица” фактически отказва да промени модела и му позволява да се самовъзпроизвежда”. Днес участници в различни протести отново правят опит да влязат в парламента с различни листи, но шансовете им за успех не изглеждат високи. В крайна сметка партиите ли се оказаха силни или протестите слаби? Защо прогнозите за „тектонично разместване на пластовете” в българската политика все не се сбъдват за разлика от подобни процеси в други страни?
Пластовете се разместват доста осезаемо от миналото лято насам, но досегашният елит полага всички усилия да се удържи на повърхността. Поне известно време ще наблюдаваме този елит и мимикриите му в доста променена обстановка – все пак знаем, че надстройката често остава някакъв период след рухването на базата. Проблемът на българските протести е, че с малки изключения кънтят на кухо. Активните борци срещу Орешарски осребриха каквото могат, време е да дойдат други. Но това са периферни, съпътстващи явления. Същинската, цялостна, невъзвратима промяна в България исторически е настъпвала било отгоре, било отвън.