В България има едни хора, които не крещят, не искат, не протестират. Те не заплашват, не се натискат пред камерите, не искат постове, не пишат във Facebook. Те просто… живеят. Живеят тихо, на ръба, някъде в малките улички на селата, в старите панелни блокове, в къщи, които отдавна чакат ремонт. Живеят сами и често – забравени. Това са нашите възрастни хора. Нашите майки, бащи, баби, дядовци. Хората, които са градили тази държава, а днес тя сякаш се прави, че не ги вижда.
България е страната с едно от най-бързо застаряващите населения в Европа, но и страната, в която възрастните хора най-често остават сами. Самота, която не е просто тишина – тя е болка, студ, страх, празна маса, празна къща, празни дни. Колко от тях днес отварят очи сутрин и нямат с кого да си кажат дори „добро утро“? Колко се борят с лекарства, с ниски пенсии, с тежки зими и още по-тежки нощи?
Пенсиите не стигат. Болниците са далеч. Автобусите са рядкост. Държавата – почти отсъстваща. И докато възрастните ни хора броят жълти стотинки, за да си купят хляб или лекарства, онези, които трябва да мислят за тях, които трябва да гарантират достоен живот – политиците – се чудят къде да почиват. Едни отиват на Малдивите, други на Сейшелите, трети пускат снимки от скъпи СПА комплекси. Докато нашите старци палят печка с дърва, за да изкарат поредния студен ден. Парадокс? Не – това е България през 2025 година.
Но нека си зададем един честен въпрос: колко от нас се сещат за тези хора? Колко от нас знаят, че в съседния вход живее човек, който от три дни не е излизал? Че в края на селото има жена, която едвам ходи, но сама цепи дърва, за да не замръзне? Че някъде в панелните квартали има дядо, който вечер пуска радиото само за да не бъде тишина?
И най-горчивото – въпреки всичко това, въпреки мизерията, болежките, липсата на подкрепа, българският стар човек остава добър. Пази онова, което днес рядко се среща – човещината. Ако се отбиете случайно, дори без да сте се обадили, те винаги ще ви посрещнат. Ще извадят буркан от зимнината, последната лъжица сладко или парче сирене, което са пестили. Ще седнат да ви слушат, сякаш сте най-важният човек на света. Защото те така разбират света – през гостоприемството и сърдечността. И колкото по-бедни са, толкова повече дават.
Точно затова е важно едно – децата и внуците на тези хора да не ги оставят сами. Да не отлагат срещите „за друг път“. Да не обещават „ще дойда утре“, защото утре може просто да не дойде. Да се обаждат, когато могат, и когато не могат – пак да намерят време. Да ги прегърнат, докато са тук. Защото един ден тези хора няма да ги има, а ние ще стоим пред празните им домове и ще се чудим защо сме бързали, защо сме били заети, защо сме ги оставили да чакат. И ще съжаляваме – не защото сме направили нещо лошо, а защото не сме направили достатъчно добро.
Тези хора не искат много. Искат внимание. Искат някой да ги чуе. Искат уважение. Искат държавата, която са градили с труд и пот, да не ги използва само като статистика. Искат децата на България да не се страхуват от старостта, защото тя не е присъда. Присъда е самотата. Присъда е да бъдеш забравен.
Днес, повече от всякога, е време да се замислим. Ако знаете, че някъде наблизо живее възрастен човек – не подминавайте. Един телефон, едно почукване, една торбичка с хляб, малко дърва, малко разговор – това за вас е дреболия, но за тях е спасение. Това е топлина в дом, в който отдавна няма смях. Това е надежда в живот, който все по-рядко има такива моменти.
Защото утре… утре може да сме ние. Никой не знае каква старост ни чака. Но със сигурност знаем едно: каквото правим днес за тези хора, един ден ще се върне при нас. Доброто не се губи. А безразличието – то винаги се връща с висока цена.
Самотните възрастни хора не трябва да бъдат забравени. Не трябва да бъдат оставени да изчезват тихо, без никой да ги чуе. Те са коренът на тази държава. Нашият корен. И ако го изсушим напълно – няма какво да остане след нас.
Нека бъдем по-добри. Нека бъдем хора.
Л.С.
