Точно преди една година Съдът на ЕС (СЕС) се произнесе и потвърди досегашната дефиниция за „публичноправна организация“ в българското законодателство. В резултат на това европейското законодателство не изисква включване на частните лечебни заведения в обхвата на режима за обществени поръчки.
Вместо да се вслушат в мъдрото решение на СЕС, Европейската комисия и част от родните депутати продължават да бутат към повече обществени поръчки в болниците, като че ли търгът лекува. Не, не лекува, уважаеми дами и господа народни представители. Лекува лекарят, а търгът най-често носи забавяне, блокажи и удобни “спецификации” за определени пазарни играчи.
Когато в България се заговори за частни болници и публичен ресурс, винаги се появява “лесното решение”: да ги набутаме в режима на обществените поръчки, за да има “ред” и “прозрачност”. Това звучи добре в студио и в социалните мрежи. Само че в реалния свят, където пациентът чака диагноза, операция или терапия, обществената поръчка често не е гаранция за справедливост. Понякога е просто процедурен капан в нечия изгода.
Тук обаче идва първият важен детайл, който удобно се пропуска: Европейската комисия не е съд. Тя е страна в процедурата. Тя може да твърди, да настоява и да предявява искове. Но съдът е този, който се произнася последен - не комисия, не говорител, не политическа комисия в парламент.
Защо “има плащане от НЗОК” не означава автоматично “задължителни търгове”
Има една подмяна, която се повтаря до изтъркване: “Щом има публично плащане, значи болницата е като държавна структура.” Това не е вярно нито икономически, нито юридически.
В европейската практика ключово е разграничението между финансиране и възнаграждение за услуга. Плащането за лечение по договор и правила не е автоматично “издръжка”, нито превръща частния доставчик в публичен орган. Именно затова спорът не може да се решава с лозунги и “черно-бяло”, а по критериите и практиката, които се прилагат в ЕС.
Още по-притеснително е друго: от публично достъпните данни се вижда, че фокусът върху “частните болници” се изостря по-късно в хода на самата процедура, което поражда въпроси за последователността на аргументацията и за процедурната коректност. А паралелно с това стои и проблемът с липсата на ясно видим публичен правен или икономически анализ, с който да се обоснове “единственото правилно решение” - промяна на ЗОП “на пожар”.
Казано с думи за широката публика: Комисията може да има мнение, но това не е присъда. И е опасно да се прави вътрешна политика така, сякаш решението вече е написано.
Обществените поръчки често се превръщат в “машина за изкривяване”, не за конкуренция
Обществените поръчки на теория следва да защитават принципите за конкуренция, равнопоставеност и прозрачност. Но болничната практика показва друго: корупционният риск и “нагласяването” започват точно там, където принципите на ЗОП се заобикалят или имитират.
И тук е важно да се говори конкретно - не с общи приказки.
Когато “спецификацията” избира победителя предварително
В практиката се срещат типични схеми, които не звучат като теория, а като реалност от терена:
Добавят се “уточняващи” изисквания към една и съща молекула (INN), така че на практика да остане само един реален участник - например чрез насочване към конкретен тип продукт и изключване на конкурентен еквивалент.
Вкарват се идентификационни кодове, които са уникални за конкретен продукт в системата на реимбурсация, въпреки че говорим за еднакво непатентно наименование - и така “технически” се пише търг за точно определен артикул.
Смесват се различни клинични индикации, така че конкурентният продукт да отпадне “по правила”, защото няма всички разширени показания - и победителят се предопределя още при обявяването.
Групират се лекарства “en bloc”, така че който не държи ключовия продукт (ексклузивно в портфолиото), изобщо да няма смисъл да участва.
Слагат се ограничителни условия за опаковки и количества, които изглеждат “невинно”, но на практика са бариера за част от производителите и доставчиците.
Това е сърцевината на проблема: обществената поръчка често става инструмент за имитация на конкуренция. Формално всичко е “по закон”, но резултатът е предварително начертан и то не в полза на фиска.
Когато търгът се печели… и после не се купува
Среща се и друг тип “перверзия” на поръчките: провежда се процедура, печели се договор, но реалното потребление се измества. Или се правят предварителни доставки, които “осигуряват” нуждите за дълъг период, а победителят по договора остава да поддържа наличности без реални поръчки.
От гледна точка на пациента това е абсурд: държавата се хвали, че “има търг”, но търгът не гарантира нито наличности, нито рационален избор, нито по-добър достъп.
“Скрити” отстъпки и търговски тайни - как тогава измерваме прозрачност?
Дори когато цените в офертите са сходни, победител може да бъде избран заради “допълнителна отстъпка”, която остава търговска тайна между възложителя и изпълнителя.
Тук въпросът не е дали отстъпките са “лоши”. Въпросът е: ако ключов елемент от съревнованието не е прозрачен, как обществото да е сигурно, че поръчката е за “най-добрата оферта”, а не за “най-удобната оферта”?
Проверки и обжалвания: поръчките не са ваксина срещу нарушения
Практиката показва проблеми като непровеждане на процедури, дискриминационни условия, слаб контрол и други дефекти. Има и множество спорове и отменени действия на възложители, които напомнят, че системата не е “автоматичен филтър” срещу грешки и злоупотреби.
Тоест: ако някой обещава, че “ЗОП ще изчисти всичко”, или не познава практиката, или продава надежда.
В помощ на българските народни представители
Ако депутатите действително ги е грижа за българските пациенти, вместо да превръщат частните болниците в тръжни канцеларии, трябва да коригират ЗОП за държавните и общинските болници така, че да пази устойчивия достъп до лекарства, а не само „процедурата“. Това означава: изрично да се постави сигурността и непрекъснатостта на доставките като водещ критерий при лекарствата (не само най-ниската цена), да се въведат по-гъвкави рамкови механизми с възможност за бързо включване на нова конкурентен аналог и реакция при недостиг, да се ограничат прекомерно дългите договори и да се предвидят ясни изключения за спешни/неотложни нужди. И най-важното - да се реформира режимът на обжалване при поръчки за жизненоважни терапии, така че жалбите да не могат да блокират реалния достъп до лечение: българският съд да се произнася ускорено, а системата да има законово гарантирани „мостови“ доставки, докато трае спорът.
И накрая: защо натикването на частните болници в ЗОП е грешна политика
Защото създава административна тежест, която не лекува. Защото дава допълнителни “писта” и “вратички” за изкривяване чрез технически спецификации, групирания и процедурни хватки. И защото подменя истинския разговор: как публичният платец да задава ясни правила и контрол върху публичния ресурс, без да превръща болничната дейност в канцелария.
В този спор съдът е този, който се произнася. Докато това не се случи финално, паническите законодателни промени “за да се отчетем” не са държавничество. Те са риск.
Но да си кажем истината по нашенски: болният човек не се лекува с „условия за участие“, нито с протокол от комисия. Докато едни в Брюксел пишат становища, а нашите тук се юркат да показват колко са „примерни“, в болницата пак остава същото - лекарят тича, сестрата не достига, а пациентът чака. Само че вече не чака само за преглед, а и „да мине процедурата“, като че ли болестта ще се уплаши от печата и ще си тръгне сама. И ако ще милеем за хората, да милеем за лечението, не за тръжната папка, освен ако нямаме някой калпаво скрит интерес точно там.
И ако има принцип, който трябва да води дебата, той е прост: когато процедурите започнат да изместват лечението, държавата вече не защитава пациента - тя защитава собствената си бюрокрация.
