10 април 1979 г. – на този ден от космодрума в Байконур, Казахстан, излита корабът „Съюз-33” със смесен българо-руски екипаж. На борда са ловчанлията Георги Иванов и съветският командир. Николай Рукавишников. Мисията е част от амбициозната програма „Интеркосмос”, по която в околоземна орбита излизат представители на страните от соцлагера.
Заради повреда в двигателя българинът и Рукавишников не успяват да се скачат с орбиталната станция „Салют“. В следващите часове дори има сериозни опасения, че двамата няма да могат да се върнат на Земята.
Смята се за чудо това, че пулсът на Иванов се повишава само с два удара в минута при възникването на рисковата ситуация в Космоса. От 72 става на 74. Екипажът на „Съюз-33” все пак се приземява благополучно и днес, 46 години по-късно, първият ни астронавт е жив и здрав.
- Ген. Иванов, как отпразнувахте Гергьовден – имения ви ден?
- 6 май с хубав, светъл празник за България. Георгьовците успяхме да го направим и национален, което си е повод за радост и гордост. За много градове в страната свети Георги е символът, който ги пази. Надявам се той да пази и всички наши сънародници.
Обикновено отбелязвам имения си ден в тесен семеен кръг. Така направих и сега във вторник. Събирали сме се и 25-30 човека, стигали сме дори и до 50 навремето. На трапезата задължително има агнешко. Миналата година беше мой ред да направя и курбан.
- Какъв курбан сте правили миналата година на 6 май?
- От дълго време живея в квартал „Градоман“ в Банкя и взех агнето за курбана на църквата „Свети Георги“, която беше построена след 200 г. Разбрахме се тогава, че всеки един от квартала, носещ името Георги ще поема курбана и вече години наред се редуваме. През 2024-та беше моят и на внука ми ред.
Георги Иванов с жена му
Как празнувахте имения си ден в родния Ловеч на младини?
- Фамилията ми е от град Ловеч и винаги сме празнували на май с агне. Тогава тези два дни бяха много сериозни празници за мен и семейството ми, както и за съседите ни. Името Георги е традиционно в нашия род. Аз съм кръстен на моя дядо. Внукът ми също се казва Георги.
- Как минават днес дните ви в дома ви в Банкя?
- Основно съм си в „Градоман”. Нямам определена програма за деня. Пенсионер съм и когато и където има нужда от мен отивам да помагам. Чета много исторически книги. Съпругата ми Лидия се грижи за домакинството- то е легнало основно на нейните плещи. Аз мога само да сваря едни яйца. Не съм капризен на храна, така че с мен е лесно. Имам приятели, на които им доставя удоволствие да готвят и да посрещат гости, но аз определено не съм експерт в кулинарията и не мога да измайсторявам специалитети.
- Коя все пак е любимата ви храна?
- На кой нашенец не са му любими бобът и лещата? И люти чушки харесвам много. Традиционната българска кухня.
- Излизате ли на разходки?
- На тази възраст вече не съм толкова добър в спорта, какъвто бях на времето. Днес се разхождам много по-малко отпреди 10-15 години, но и това е добре. Малко по-трудно ходя и гледам да не се преуморявам.
- Грижите ли се за пчелните си кошери?
- Да, имам няколко кошера вкъщи и си се грижа сам за тях, Хубавото е, че синът ми също се увлича в това занимание, и то много активно. Пчелите ме харесват и обичат, но най-хубавото е, че не съм алергичен. Случвало се да ме хапят по 8-10 пчели по ръцете, но не и по лицето, където може и да е фатално.
- Споменахте, че вече ходите по-трудно. Иначе добре ли сте?
- Добре съм благодарение на всички медицински специалисти и приятели в България, които се грижат за мен. Признателен съм им. Преди време, за съжаление, се е налагало да вляза и в болница, но не може без това. С напредване на годините станах и по-нисък. В момента съм висок 173 сантиметра, а бях 175-176. Килограмите пък с възрастта обикновено се увеличават, колкото и да се старая да се ограничавам с храненето. Щом имам възможност да остарявам, значи Господ ме обича.
-На 2 юли ще навършите 85 години. Ще празнувате ли?
- Вероятно ще празнувам в тесен семеен кръг и с малко приятели. Има още време до 2 юли, рано е отсега да се правят конкретни планове.
- Кои са най-болезнените моменти в живота ви?
- Загубата на родителите ми. Баща ми си тръгна от този свят преди 30 години, а майка ми – преди повече от 25. През 90-те, по време на „хубавия наш преход, си отидоха. За човек е катастрофа, когато изгуби и един родител, а щом починат и двамата, е много страшно. Тогава ясно осъзнах, че неминуемо идва и моят ред.
- След смъртта на родителите ви изпаднахте ли в депресия?
- Не съм изпадал в депресия, но загубата на родителите ми беше наистина силно болезнена за мен. И на близките ми им беше трудно. Синът ми, който е кръстен на татко, дълго време страдаше след кончината на дядо си. Двамата много се обичаха, бяха много свързани.
- Какъв искахте да станете като дете?
- Много професии исках да практикувам, мечтаех си. Живеех в стария град, в кв. „Вароша”. Природата там е уникална – високи скалисти хълмове, между които река Осъм вие своята снага. Пещерите, които реката е издълбала, бяха естествен декор за интересни игри и лудории с моите приятели от Ловеч. Такава обстановка предразполага за безброй мечти в главата на едно дете. В училище имаше преподаватели, които показваха на мен и, съучениците ми как да правим снимки. Когато гледаш през обектива на фотоапарата, виждаш света по различен начин и търсиш художествената стойност. Беше ми интересно, но никога не съм искал да ставам фотограф. Желанието ми беше да съм моряк. Четях много книги на такава тематика. Исках да вляза в тогавашното Нахимовско училище, но не ми провървя, тъй като в годината, когато дойде време да постъпя, то беше закрито. Продължих образованието си в гимназия тихо, мирно и кротко.
- Как се насочихте към летенето?
- В първи курс на гимназията ходех на курсовете по авиомоделизъм, а след това на парашутизъм, в последните класове – и на безмоторно и моторно летене в аероклуба в град Ловеч. Летяхме с хубавите български самолети „Лаз 7”, които се произвеждаха в родния ми град. Чудесни машини!
- Родителите ви подкрепиха ли ви, когато решихте да ставате пилот?
- Родителите ми бяха много трудолюбиви и добри хора. Бяха строги, но аз чувствах тяхната обич и загриженост. Научих отрано, че човек трябва да се труди, да е почтен и честен, да се бори за осъществяване на мечтите си.
Нашите не се съпротивляваха да участвам в курсовете по авиомоделизъм, парашутизъм, безмоторно и моторно летене, нито като постъпих във ВВВУ „Г. Бенковски”. Знаеха, че съм разумен и ще избера най-доброто за себе си.
- Стана ли ви неприятно, когато преди полета ви в Космоса ви накараха за благозвучие да промените фамилното си име от Какалов на Иванов?
- Сложен въпрос и отговорът също е такъв. 39 години бях живял с фамилията Какалов, но пък истинската ми си е Иванов. Баща ми се казваше Иван, а и баща му носеше същото име. Какалов идва от фамилията, която е от Ново село. Било е един вид прякор, за това, че са имали няколко воденици по р. Видима, където са мелили и царевица. Остатъкът от царевицата е какалашка. Оттам идва прякорът Какалови, който става фамилия на моите родственици. В момента името ми е Георги Иванов и така трябва да бъде.
- Преди полета в Космоса сте преминали интензивна физическа подготовка. Имахте
ли травми и контузии в този период?
- Не. В академията за подготовка на космонавти методиката от начало до самия край е страхотна. На други места, за да не се нараняват хората, им забраняват футбола, но ние си ритахме на воля, играехме волейбол и баскетбол, а практикувахме и други спортове. Всичко беше организирано чудесно, като бяха взети и необходимите предпазни мерки, за да не пострадаме. Днес, след толкова много години, сигурно е още по-добре. И подготовката, и космическите кораби се усъвършенстват. Всяка вечер гледам как МКС лети над нас. Вижда се като хубава голяма звезда. Там работят задружно екипажи от руснаци, американци, европейци, японци и др. Интересът им е общ. Целта е да развиват науката за бъдещето на нашата цивилизация. Би било добре българските и световните политици да направят поне една обиколка на Земята като космически туристи.
- Оптимист ли сте, че ще има и трети българин в Космоса?
- Трети българин в Космоса е моя мечта, както и на Александър Александров и дубльора му Красимир Стоянов. Кога ще се случи, не знам. Трябват пари, и то много. И двамата със Сашо летяхме, като на България това не костваше почти нищо
Страната ни плащаше само някакви елементарни командировки. Тогава у нас се правеше изключително сериозна наука. Това е и причината след полета ми с Николай Рукавишников да се създадат два спътника. Може би някой от тях и до днес лети. В Стара Загора честваха преди време 40 години от старта на сателита „България 1300”, а дори направиха и паметник по този повод.
- Разкажете за срещите ви с Тодор Живков след полета...
- Аз бях военен пилот от БНА, осъществяващ важна държавна задача, а Тодор Живков, Добри Джуров и останалите членове на Политбюро ръководеха Народна република България. Какви можеха да бъдат отношенията ни? Делови, но не мога да скрия, и добронамерени. По-впечатляващи, даже зашеметяващи, бяха срещите ми с хората в България. След полета имах стотици такива в много градове и села и навсякъде срещах
доброта и сърдечност.
- Виждали ли сте се и с Леонид Брежнев?
- Да, при награждаването ни в Кремъл. Имам снимки и филм от срещата ни. Малко му
помогнах да ми закачи звездата, защото му трепереха ръцете.
- Бяхте за кратко и в политиката, но през 1991 г. се оттеглихте. След това имали ли сте пак желание да се занимавате с държавните дела?
- Влизането ми в политиката беше екстремен случай. Не бих сторил това отново. След като се отказах, много пъти са идвали при мен да ме канят, но винаги съм отхвърлял предложенията. Настоявали са дори и приятели от различни градове, но тази работа не е за мен. Моята професия си е пилотската.
- Доволен ли сте от пенсията си?
- Да, естествено. На фона на това, което се вижда и чува за живота на повечето пенсионери, няма как да съм недоволен. Някои не могат да вържат двата края, въпреки че са работили десетилетия наред.
- Всеки ден ли си оформяте мустака?
- От 1971 г. го имам, но не го оформям всеки ден. Когато забележа, че има нужда от оправяне, се заемам. Често не мога да се позная, като се видя в огледало. Остарявам си и това е. но пък и остаряването е привилегия.
- Как се виждате на 90 години?
- О, засега не се виждам на 90. Човек никога не е сигурен за утрешния ден. Съдбата си знае работата и ще стане това, което тя реши. Не искам да й се меся.
- Какво може да ви натъжи до степен да се разплачете?
- Сложен въпрос. Скръбта е нещо много лично. Когато са натъжени близките ми хора, аз също преживявам. Дано по-често всички да сме радостни.
- Как реагирате, когато сте под напрежение и стрес?
- Сравнително спокойно. Трябва да се има предвид, че пилотите са тренирани професионално как да приемат напрежението, за да могат да оцелеят както във въздуха, така и в Космоса. Има, разбира се, и моменти, в които мога да се ядосам. Най-вече предателството може да ме извади от равновесие
- Какви са интересите на дъщеря ви, сина ви и внуците?
- Дъщерята Ани живее в Швейцария и работи като преподавател. Синът Иван си е в България и се занимава със селско стопанство. Внуците учат.
- Как се запознахте с настоящата ви съпруга Лидия?
-Запознахме се 17 години след 1989-а на събор на плодородието. Лидия беше преподавател в едно училище в кв. „Люлин”. Година и половина след първата ни среща се оженихме. Хубаво ни е заедно, живеем си в разбирателство.
- Близките слушат ли ви?
- Да, и това е нормално, Най-възрастен съм и всички в семейството ме слушат.
Източник: Уикенд
