За идеята и каузата на Иван Донев, за жените, които я плетоха, и за онова, което ръцете помнят, когато думите мълчат
От златните ръце на баба и мама
Аида Марковска
Българска асоциация по родова терапия
В деня на националния ни празник 6 септември, на древната сцена на Античния театър в Пловдив - градът, който празнува едновременно Съединението и своя ден, излезе Тя. Най-голямата българска рокля, съшита от изплетени на една кука хиляди карета дантела (мильо). Карета, които 513 жени от всички краища на страната изпратиха на дизайнера Иван Донев. Публиката ахна. Аз се разплаках още преди първия такт, защото знаех какво стои зад всяко едно от тези карета.
Идеята е на Иван Донев, безкрайно талантлив дизайнер, който познава модните подиуми на Рим, Париж и Токио, но е избрал да разкаже България с дантела. Проектът носи име, което казва всичко: “От златните ръце на нашите баби и майки”. Стотици жени отвориха ракли, сандъци и стари шкафове, извадиха плетивата, които са пазили с години, и ги изпратиха. Някои от каретата са на повече от сто години. Прототипът на роклята вече е показан в Анкара и в Токио, преди България да види оригинала, събран на сцената на Античния театър. А той тежи над 215 кг и е вече около 300 квадратни метра!
Има един детайл в тази история, който за мен е по-важен от всичко останало. Донев нарочно е запазил петънцата от кафе и чай по дантелата. Оставил ги е, защото всяко от тях е следа от една вечер, от един разговор, от една тревога или мечта, изречена на глас в кухнята преди петдесет или сто години. Някой е плел, някой е разказвал, някой е мълчал и е слушал. Чашата е била бутната, петното е останало. Днес то стои осветено пред хиляди хора.
Иван Донев, който събира цяла България в една рокля.
Работя с родова терапия повече от десет години и всеки ден се убеждавам в едно и също. Хората идват при мен с въпроси за собствения си живот, а отговорите почти винаги се намират две или три поколения назад. Сядат срещу мен млади довереници, които не знаят името на прабаба си, но носят точно нейния страх от глад, нейното недоверие към мъжете, нейния навик да не иска нищо за себе си. Неизказаното не изчезва. То просто чака някой по-надолу по родовата линия, който да го поеме, без да разбира защо му е толкова тежко.
Затова онази вечер аз гледах роклята не като дреха, а като родословно дърво, изплетено с ръце. Девойче е плело за чеиза си и е мислело за живота, който я чака. Млада жена е плела в годините на война, за да запълни чакането с нещо смислено. Стара жена е плела, защото ръцете є не са знаели как да стоят бездейни. Никоя от тях не е подозирала, че един ден работата є ще стои изправена на Античния театър в Пловдив и ще разказва за цяла България.
Аз имах щастието да участвам в съшиването. Ръцете шият, устите разказват. Там се говореше за майки, за изгубени домове, за сватби, за деца, за всичко онова, което обикновено остава заключено вътре в семейството. И се случи нещо, което познавам от терапевтичната си работа, макар че там никой не го наричаше терапия. Когато не се налага да гледаш човека в очите, а гледаш иглата, можеш да кажеш най-трудното си преживяване. Или пък най-смешното, защо не?
Точно това сме изгубили. Седянката, тлаката, женският кръг около една работа не са били просто начин да се свърши нещо по-бързо. Те са били училището, в което се е предавало знание за живота. Момичето е сядало до баба си и е чувало как се говори за раждане, за смърт, за изневяра, за прошка, за пари, за срам. Научавало е как се мълчи там, където думите не стигат. Днес момичето сяда само пред екрана и научава същите неща от хора, които никога няма да срещне, които нямат отговорност към него и не го обичат. Разликата е огромна, а последиците ги виждам в кабинета си всеки ден.
Онази вечер всичко това оживя. Оркестърът на Опера Пловдив под палката на Диан Чобанов, музиката на НедиДжон Крос, Академичният народен хор с диригент Костадин Бураджиев, квартет “ВАЯ”, режисурата на Станимира Манолова и светлинните проекции на Петко Танчев поведоха публиката по един път от Космоса към Майката Земя, през пустини и ледници, докато стигнахме до България. Разказът следва съдбата на една бъдеща невяста, нейната любов и заветите на майчината обич и молитва. Върху роклята със светлина се изписаха имената на всички жени, които са плели каретата. Помислете колко рядко се случва това. В страна, в която женският труд векове наред е бил невидим и неназован, в която за бабите ни казваме “тя си беше домакиня”, сякаш това е празно място в биографията, онази вечер имената на тези жени светеха върху камъка на Античния театър. За мен това не е красив жест. Това е родово възстановяване на справедливост.
Защото признанието лекува. В работата си виждам как един-единствен изречен на глас факт може да размести цяла родова система. Понякога е достатъчно внукът да научи, че прабаба му е родила седем деца и е погребала три, за да престане да мисли за собствената си майка като за студена и недостъпна жена. Често е достатъчно дъщерята да чуе името на жената, чиято съдба несъзнателно повтаря, за да намери сили да спре да я повтаря. Назоваването не е формалност. То е връщане на достойнство на човек, който вече не може да си го поиска сам.
Българската асоциация по родова терапия е сред дарителите на това събитие и за мен това беше напълно естествено решение. Ние работим точно с връзката между поколенията, с прекъснатите нишки, с неизказаното, което търси начин да бъде видяно. Убедена съм също, че най-силната превенция за едно дете не е поредната кампания, а живата семейно-родова среда, в която то знае откъде идва и на кого прилича. Българската рокля направи това публично, красиво и разбираемо за всеки. Българската рокля се събра от хиляди отделни карета, изплетени от жени, които не се познават. Един род се събира по същия начин, парче по парче, име по име, история по история. Някой трябва да започне съшиването и този някой винаги е жив човек, който е решил да попита.
trud.bg
