Историята на обителта започва през 1833 г., когато група монаси поставят основите на манастира.
Сред живописната Северна Добруджа, недалеч от делтата на река Дунав, се намира манастирът „Кокош“ — духовна обител, чието минало е тясно преплетено с българската история. Основан през 1833 г., манастирът е сред най-старите съвременни монашески средища в Добруджа. Днес неговото гробище съхранява и спомена за български войници, загинали в ожесточените сражения срещу руската армия през декември 1916 г.
Пред БГНЕС историкът Радослав Симеонов разказа за българското минало на манастира, драматичните събития от Първата световна война и съдбата на военните гробове, които продължават да бъдат грижливо поддържани повече от век след гибелта на войниците.
Историята на обителта започва през 1833 г., когато група монаси поставят основите на манастира. През следващите десетилетия той постепенно се утвърждава като важен духовен център в Северна Добруджа. Особено значим е периодът след учредяването на Българската екзархия през 1870 г., когато е създадена и Тулчанската митрополия.
„Манастирът Кокош е бил един от, може би, най-водещите манастирски центрове в диоцеза на Тулчанската митрополия“, посочи Симеонов.
Но спокойствието на монашеската обител е нарушено по време на Първата световна война, когато районът се превръща в арена на едни от последните сражения за овладяването на Добруджа.
След оттеглянето на румънските войски в края на ноември и началото на декември 1916 г. българската армия продължава настъплението си срещу останалите руски части. В северната част на областта войниците от Трета българска армия водят тежки боеве, които достигат и непосредствените околности на манастира.
Особено кръвопролитни са сраженията на 22 и 23 декември 1916 г. В тях участват части на 7-и пехотен Преславски полк от 4-та Преславска дивизия под командването на генерал Пантелей Киселов. По думите на историка в района загиват няколко десетки български войници и офицери.
След края на сраженията в района се установяват български военни части. Самият манастир получава ново предназначение — в него е разкрита дивизионна болница, която първоначално приема ранените от боевете, а впоследствие продължава да функционира по време на българското военно присъствие до края на 1918 г.
Близостта до Дунав допълнително усложнява обстановката. Реката се превръща във фронтова линия, през която българските и руските части си разменят артилерийски удари. Манастирът също попада в обсега на руската артилерия.
„Тук имаме обстрел през реката между български и руски военни части, така че манастирът Кокош също е бил в зоната, която е достигана от руските артилерийски снаряди“, разказа Симеонов.
Повече от девет десетилетия след тези събития, през 2007 г., български специалисти започват експедиции в Северна Добруджа с цел издирване и документиране на оцелелите български военни паметници. Инициативата е осъществена от музеите в Тутракан и Добрич съвместно с Министерството на отбраната.
Именно по време на една от тези експедиции изследователите попадат на манастирското гробище в Кокош, където откриват два запазени български военни гроба. Единият е общ гроб на няколко войници от 7-и пехотен Преславски полк. Другият принадлежи на подпоручик Неделчо Ламбов, родом от Велики Преслав, загинал на 23 декември 1916 г.
За разлика от съдбата на редица други български военни гробове на територията на днешна Румъния, тези в манастира Кокош са съхранени и добре поддържани.
Симеонов разказа, че при едно от посещенията си изследователите дори открили цветя върху гробовете, вероятно оставени от монасите. За историка това е особено показателен пример за християнско милосърдие и уважение към паметта на загиналите, независимо от тяхната националност.
„Хората, които са тук, наистина проявяват християнско милосърдие и състрадание и не делят хората, които са погребани тук“, подчерта той.
При обновяването на манастирското гробище не е направено разграничение между погребаните духовници и българските военнослужещи. Всички гробове са получили еднакви грижи, което превръща обителта в един от малкото положителни примери за съхраняване на българската военна памет в Северна Добруджа.
Любопитна е и историята на самото име на манастира. Симеонов обърна внимание, че „Кокош“ е старобългарско название, което според него може да бъде преведено като „петел“. Неслучайно на входа на обителта посетителите могат да видят дърворезба с изображението на птицата.
Така манастирът Кокош съчетава в себе си няколко пласта от българското историческо наследство — духовните традиции на Българската екзархия, спомена за сраженията от Първата световна война и паметта за загиналите български войници. А грижливо поддържаните им гробове напомнят, че дори повече от век след войната човешкото състрадание може да надживее разделенията, оставени от историята. | БГНЕС
