Навсякъде по света неправителствените организации, свързани с чужди държави, играят незаменима роля в помощ на хибридните войни. Съгласно законите на хибридните войни, такъв тип конфликти са изкуствени сблъсъци на идентичност, имащи за цел да пречат, контролират или повлияят на големи транснационални инфраструктурни проекти в ключови за тези проекти държави. Това се случва посредством намеса във властта, смяна на режими и тяхното рестартиране. Тези тактики могат да бъдат определени като политически компромис, смяна на властта по „мирен” или силов път или извършване на фундаментална промяна в съответната държава. За целта тя бива насилствено довеждана до пълна деградация, за да се превърне в лесно манипулируем сбор от идентичности.
Що се отнася до разновидностите на сблъсъка на идентичности, който би следвало да се състои в рамките на хибридната война, те могат да бъдат въз основа на исторически, етнически, религиозни, социо-икономически, както и геополитически особености. Катализаторът на хибридната война може да е случаен или умишлено избран, но и в двата случая сценарият на конфликта бива движен от решаващата (видима или невидима) роля на неправителствени организации, свързани с други държави. Това обяснява и защо в този анализ НПО-тата биват разглеждани наред с модерните тенденции във воденето на войни.
Подготовка на почвата
Почти всички НПО-та, свързани с други държави, с изключение на онези, които извършват хуманитарна дейност с изричното разрешение и надзора на приемащата държава, участват в предварителната обработка на населението, така че то да приеме определени политически послания. Най-често те са фокусирани върху исторически, социални и/или политически теми, които имат за цел да формират начина на мислене на публиката и да спомогнат за изграждането на изцяло нови идентичности (като например „косоварите”) или пък да преформатират съществуващи такива (например заместване на патриотизма с национализъм или пък гражданската активност със сепаратистки стремежи).
Неправителствените организации работят съвместно с новите и традиционни медии за разпространението на идеите си, както и за засилването ефекта на промяна в съзнанието на публиката, придържайки се към предварително зададените цели на своите покровители за насърчаване на разграничаването на идентичности. Сред академичната и медийната гилдии се разпространяват фалшиви, неверни или съмнителни „факти”. А симпатични тайни агенти работят за популяризирането на новите митологии, проектирайки илюзии в умовете на целевите групи, като например, че имат подкрепата на „авторитетни личности”.
След като семената на новите и/или исторически развенчани идеологии като либерализма и нацизма са посети в съзнанието на публиката, те биват грижливо напоявани с постоянен поток от информация, която ги прави по-привлекателни и изгражда основата за извършване на маневри във властта. Веднъж индоктриниран от либерализма например, човек лесно влиза в ролята на „полезен идиот”, който по агресивен начин протестира срещу правителството. По същия начин последователите на нацизма и „национализма” от ерата на Втората световна война лесно могат да бъдат накарани да извършат провокации срещу своите исторически „врагове”.
И двете категории, които са обект на идеологическо промиване, са еднакво полезни в прокарването на определени политически цели в рамките на нарочената държава, като характерът на популяризираната идея зависи от това какъв вид конфликт се цели да бъде създаден. Либерализмът е по-благоприятен за създаването на нови идентичности, които да бъдат използвани за сепаратистки цели, докато нацизмът (или „крайният национализъм”) е подходящ за генериране на яростна антиправителствена омраза и провокиране на междудържавни конфликти (например хърватското революционно движение „Усташа”, което се опитваше да дестабилизира Босна и сръбската провинция Войводина).
Финансирането
Неправителствените организации трябва да получават парите си все от някъде. Извън просенето по улиците (или „кампаниите за набиране на средства”, както ги наричат), с което си докарват по някой друг лев за джобни, повечето НПО получават голямата част от финансирането си по три основни линии:
- От правителствата: Американското правителство финансира организации като „Националния фонд за демокрация” (самоопределил се през 1991 г. като организация, открито извършваща онова, което е правило ЦРУ в предходните 25 години), които действат като параван за осъществяване на агентурна дейност в чужбина. В случай на съмнение в професионален шпионаж, те излизат с правдоподобно опровержение.
- От корпорациите: Някои корпорации имат интерес от създаване на свои неправителствени организации, за да лобират в полза на собствените им търговски интереси или срещу тези на конкурентите им. Така обикновено се стига до намеса във властта, сваляне на режими и тяхното рестартиране.
- От „благодетели”: Частни дарители като Джордж Сорос и саудитските принцове използват своите фондации, чиито организации са разпръснати по цял свят, за да прокарват сенчестите си интереси с помощта на избрани правителства.
Всеки един от тези източници осигурява финансиране и обучение на представителите на организацията на място, които на свой ред имат за задача да култивират общност от хора, подкрепящи целите им. Организационното обучение и организационните техники са от изключително значение за ефективността на групата, тъй като в крайна сметка най-важно е ядрото, а периферията обикновено се състои от доброволци или нископлатени работници.
НПО-тата са особено полезни за своите покровители, защото те служат като посредници при даване на подкупи и изнудване на частни лица (например журналисти) и политически фигури. Още повече, ако те виреят в свободна икономическа среда, биха могли да участват в различни операции по пране на пари в полза или на целите на организацията, или на финансовите интереси на своите покровители. Дори и да бъдат уличени, степента на „самостоятелност” от спонсорите им, която имат заради статута си на „независими” организации, е достатъчна, за да може благодетелите им да останат извън каквато и да било „формална” отговорност.
Подставените лица
НПО-тата използват познати за хората лица, като изхождат от разбирането, че това им помага за отклоняване на непосредствени обвинения във връзки с други държави, както и за да объркат наивните „разследващи репортери”, които разглеждат дословно данните на служителите при изработването на крайно заключение. В действителност обаче, този подход има за цел не толкова да прикрие връзките на НПО-то с чужди държави, колкото да подведе хората, с които се планира взаимодействие.
Случайните хора на улицата обикновено нямат никаква представа, че техният съгражданин, който раздава антиправителствени листовки и ги агитира да се присъединят към протести, може да е нает от чуждестранни организации.
Често дори самият той не осъзнава този факт. Несправедливо е, че хората биват подмамвани да се присъединят към дейности и организации, зад които стоят умишлено прикрити чуждестранни връзки. Това доказва, че поддръжниците на инициативата сами осъзнават, че местните хора биха се въздържали да участват, ако знаеха за чуждестранното финансиране. И тъй като много от тях нямат никаква представа за това, те лесно биват заблудени.
Наред с подставените лица в НПО-тата, трябва да се споменат и лидерите на антиправителствени протести, често пастори (например в Зимбабве), монаси (например в Мианмар) и дори студенти (каквато е „традицията” при цветните революции), които в международен план се ползват с репутацията на безобидни и безопасни. Независимо дали това действително е вярно, факт е, че когато уж мирните граждани започнат демонстрации срещу правителството с прояви на агресия, предизвиквайки конфликти с полицията и военните, и дори нападайки служители на реда, те губят правото да им се отговори без насилие и така оправдават решителните (а понякога и груби) действия на властите.
Тези фигуранти играят и още една роля – да демонстрират мирния си нрав и кроткия си темперамент в обществото, посредством уредени участия в медии, имащи интерес да представят тези лица като „мирни демократично настроени протестъри”. По този начин те пренаписват истината и умишлено създават фалшивата представа, че сблъсъците с властите са резултат от „непопулярни мерки и жаждата за власт на диктаторите, които искат да ликвидират собствения си народ”. Изключително важна е лекотата, с която едно целенасочено заблуждение би могло да превърне събитие от местен, регионален или национален мащаб в „международна криза”, с което подканва чужди правителства да оказват силен публичен натиск върху нарочената държава.
Искане за „демокрация”
Тактиката, която всички политически обвързани НПО-та в крайна сметка преследват, е да оказват натиск на правителствата, с цел да ги направят „по-демократични”. Причината тези организации и техните поддръжници така маниакално да преследват идеята за „демокрация” не е непременно свързана с „нормативните” й особености, а по-скоро с удобната форма, под която редовно може да бъде прекъсван властовият цикъл (мандат). В „демокрациите” от западен тип изборният цикъл е лесно предвидим.
В „Теория на хибридните войни” този факт се разглежда просто като възможност по „мирен” път да се извършва смяна на режими, като следствие от усилената дейност на НПО-тата. Западният тип „демокрация” неотменно е белязан от политическата култура на лобистите (които са легални подкупвачи) и комерсиалните мейнстрийм медии. Подобна среда е много благоприятна за чуждите играчи и техните местни пионки – неправителствените организации, които се намесват в „демократичния” процес и го отклоняват в полза на своите интереси.
Ако дадени избори не завършат по желания начин, ако електоралният цикъл (мандатът) е твърде дълъг и външните играчи се окажат нетърпеливи или пък ако преценят, че има опасност да изпуснат отворилата се възможност за реализация на политическите си цели, те се впускат в заговор за организиране на събитие, с което да бъде оказан натиск на правителството. Следва добре познатият цикъл – „намеса във властта, смяна на режим, рестартиране” под вездесъщата заплаха от хибридната война.
Подобен род натиск върху правителства може да бъде оказан под формата на изборни драми, корупционни скандали (например изтекли от американските служби записи и документи какъвто бе в случаят с „конституционния преврат” в Бразилия), създаване на движения, които разрушават „гражданското общество” (като например протестите в Армения срещу повишаването цената на тока), както и политизиране на спорни договори, с цел да бъдат предизвикани предсрочни избори (като случая със споразумението за асоцииране на Украйна към ЕС).
Ако правителството не подаде оставка в резултат на „мирната” принуда на цветната революция, която чуждите интереси и техните НПО-представители оказват по „демократичен” начин, участниците в играта може да решат да превърнат хибридната война от цветна революция в неконвенционална война. Развитието на подобен сценарий не е задължително, тъй като някои цветни революции не се ползват с пълната подкрепа на чуждестранните благодетели и мрежата от НПО-та, а по-скоро биват употребявани като тест за оценка на определени структурни уязвимости, нагласи и събиране на други агентурни данни, които могат да послужат при бъдеща смяна на властта.
Ако държавата в крайна сметка се окаже достатъчно силна да отговори на такава асиметрична атака с помощта на демократични мерки за сигурност или пък замислената намеса не е достатъчно жизнеспособна, за да поведе успешна хибридна война, тогава чуждестранните поддръжници може да оттеглят своята подкрепа за безредиците. А след това да заемат изчаквателна позиция за по-удобен момент.
Преходът
Когато цветната революция се трансформира в неконвенционална война, голяма част от бившите задкулисни фигури остават в играта, но вече под друго име. Хората, заети в мрежата на НПО-тата се превръщат във въоръжени бунтовници или се занимават с информационна, организационна, логистична или материална подкрепа. Принципите си остават същите, макар чуждестранната помощ (например под формата на оръжия и бунтовници) вече да е по-осезаема и не така добре прикрита.
Обикновено не всички НПО-та, които са под чуждестранна опека, вземат участие в откровени антидържавни дейности. Но вероятността повечето от тях в една или друга степен да го направят е голяма. Причината е, че единствената разлика между участниците в цветните революции и тези в неконвенционалните войни са средствата, които биват използвани за постигането на общата цел, а когато се налага „едната ръка мие другата”.
Финални размисли
Хибридната война е най-новата форма на агресия, провеждана от еднополюсни сили срещу възникващия многополюсен световен ред. Косвеният начин, по който тя бива реализирана, защитава извършителя от непосредствените последици и увеличава притегателната сила на използваната уловка. На хибридната война като инструмент на външната политика се разчита много, заради нейната оригиналност и рентабилност, затова и няма изгледи това да се промени в обозримо бъдеще.
Но е крайно необходимо да бъде разбран и осъзнат абсолютно всеки аспект, в който тази хибридна война се води, както и централната роля на неправителствените организации в този процес. Като вземем предвид, че хибридните войни са способ за външна манипулация на конфликти в определени държави, които са част от големи транснационални инфраструктурни проекти, много лесно е да си представим каква е ролята на НПО-тата в задвижването на „контролирания хаос”. Техните групи имат за задача да внушават чувство за обособена идентичност сред населението – социално инженерство на настроенията в обществото, чрез което патриотично настроените граждани да бъдат превърнати в антиправителствени симпатизанти/поддръжници.
Когато цветната революция прерасне в неконвенционална война, мрежите на неправителствените организации и хората заети там, които участват в схемите за контрол и влияние чрез оказване на натиск над властта, често се превръщат в метежници или в други инструменти на асиметричната заплаха.
И тъй като по цял свят свързаните с други държави НПО-та са острието на последното поколение хибридна война, в интерес на всяко отговорно правителство е да наложи контрол върху тези организации, за да неутрализира опасностите за националната сигурност.