Господин Иван Костов дава интервю по Националната телевизия. Изглежда много добре човекът – за годините си е запазен, даже много запазен. Лъскав е. Говори както винаги бавно, с оная негова усмивка, с която „прощава“ на нас и на интервюиращите го наивността и незнанието по неща, които на него са му кристално ясни.
Двайсет и пет години след като беше буквално отвят от министърпредседателския стол, Иван Костов говори, че чак сега хората започнали да го разбират – да разбират неговите реформи и усилия.
Точно обратното – двайсет и пет години по-късно голяма част от хората просто започват да не обръщат внимание на неговия нарцисизъм и менторство и да гледат по-спокойно, почти с безразличие и известно умиление на личността му. Иван Костов има заклети привърженици, даже си има лична партия, но той няма и не може да има доверието на хората, които помнят, че с приватизацията и грабежите, които направи, Иван Костов се опитваше да циментира новия „син“ елит и във властта, и в милионерството. Той искаше да има не само червени, а и сини барони.
Иван Костов каза няколко неща, които си струва да се коментират:
Говори за корупцията и останах изумен, че толкова подценява аудиторията, че вероятно му се струва ние да сме забравили всичко. Общо взето каза, че корупцията е проблем на администрацията и най-вече на властта. Той, разбира се, и сините барони никога не са се смятали за администрация и за тях корупцията е била нещо толкова естествено и полагащо им се, че даже не си е струвало да се мисли за нея. Ама разбира се, че като си министър-председател и се казваш Иван Костов, като знаеш откъде си тръгнал, какъв си бил и докъде си стигнал, ти се струва абсолютно нормално сметките ти да набъбват просто хей така. Че как иначе? Никога не забравяйте, че тогава Елена Костова и съпругите на другите двама големи сини началници бяха направили фондации. Тези фондации бяха нещо като данък „Уважение“ към вождовете на държавата и внесените суми, освен всичко друго, имаха и функцията на индулгенции. Внасяш пари във фондацията „на полза роду“ и целуваш ръка на дона. Парите от тези фондации направиха богати немалко хора, които дължаха лична преданост и признателност към вождовете. Това беше парекселанс демонстрация как възможни форми на корупция могат да се представят като символи на чистота и загриженост за добруването на народа. По-страшно е, че тези фондации бяха духовна корупция.
Господин Иван Костов има комплекс от прокуратурата – страх го е от главните прокурори. По-скоро главните прокурори му изглеждат като досадни същества, които могат да нарушат следобедния му покой. Спомена даже главния прокурор по негово време – Филчев, като се опита да го иронизира, че като вдигал телефона, Филчев казвал: „Тук е Плод и зеленчук“.
Съвършено правилно е усетил Иван Костов, че Сарафов е слаба ракия. Дори го определи като птиче перце, с което показа, че теменужките в душата му са живи. По тоя повод се замислих за следното – кои имена на главни прокурори помня и кои – не. Помня на всички, разбира се, но са ми се врязали в главата тия, които бяха чешити, някои от тях – пълни идиоти, а почти съм забравил, че „тихо като през пустиня“ преминаха и други главни прокурори.
Гледам Иван Костов, сещам се как преди две-три години ревеше, че прокуратурата му е вдигнала мерника, и си мисля, че България трябва да има силни главни прокурори. Диви, бесни, всякакви – но силни и независими. На всички политици, а най-много на такива от породата на Иван Костов, им се иска да хванат главния прокурор за гушата и да го стискат, докато не каже „предавам се“. Разбира се, политиците и най-вече бизнесът могат да си напазаруват главния прокурор като едното нищо и те го правеха успешно, затова ни е нужен главен прокурор безсребърник. Ако това изобщо е възможно в дивото капиталистическо общество, в което живеем.
Като чух, че Иван Костов се изкара по-умен от Гиньо Ганев, и разбрах, че човекът, който обича да изкачва Черни връх, отдавна е на Еверест на фантазиите си.
А когато каза, че инфлацията в България се дължала на високите заплати и че икономиката ни била цъфнала и вързала, се сетих за Версайския дворец – близо до Париж. Там – във Версай, за Мария Антоанета е било направено специално бутафорно село, в което кралицата на Франция с придворните си дами е можела да ходи и да гледа как се доят овце и крави и как се събират яйца от кокошки. А после да се приберат и да тичат в Огледалната зала на Версай.
Нашият случай в България е обратният – от села и паланки, от крави, кози и кокошки някои същества заживяха в собствени Версаи – я в Бояна, я в Драгалевци, я в Чамкория, я близо до морския прибой.
Врътването на мозъка и изкукването и в двата случая са неизбежни.
На господин Иван Костов трябва винаги да му се задава само един въпрос – защо като управлявахте брилянтно народът ви помете преди двайсет и пет години? И ви помете така, че още не знаете на кой свят сте.
Николай Милчев
