Стана едва ли не дипломатически скандал, заради което българският посланик в Скопие ще бъде привикан
В Скопие продължават да настояват понятието „македонски“ да има едновременно етнически, държавен и географски монопол
Поредна истерична реакция в Скопие бе предизвикана от обръщението на българския външен министър Велислава Петрова-Чамова към Тимчо Муцунски като към „моя северномакедонски колега“. Вместо да бъде възприето като напълно естествено дипломатическо определение, в Република Северна Македония последваха поредните обвинения в „отричане на македонската идентичност“ и „провокация“. Редица публикации в югозападната ни съседка представят случилото се като едва ли не дипломатически скандал, заради което българският посланик в Скопие ще бъде привикан за изразяване на протест.
Проблем наистина има, но той не е в използвания термин, а в дълбокото противоречие между етническо, държавно и географско понятие, което официално Скопие системно отказва да признае.
Нека започнем от очевидното. Хората, които се самоопределят като етнически македонци, са македонци. Това е въпрос на лично и колективно самоопределение. Но институциите на държавата Република Северна Македония не са „етнически македонски“ институции. Те са държавни институции на Северна Македония. Следователно техните представители са северномакедонски представители.
Това важи с особена сила за министър-председателя, министрите, дипломатите и всички официални държавни лица. Един външен министър на Северна Македония може да бъде етнически македонец, албанец, турчин, влах, ром или представител на друга общност. Но независимо от етническия си произход той представлява държавата Северна Македония. Именно затова определението „северномакедонски министър“ е коректно държавно-политическо понятие.
Тук се крие и основният проблем. В Скопие продължават да настояват понятието „македонски“ да има едновременно етнически, държавен и географски монопол. Но подобна претенция е несъстоятелна.
Географската област Македония не се изчерпва с територията на днешна Северна Македония. Напротив - държавата обхваща приблизително 36% от северните части на географска Македония. Останалите около 64% се намират в рамките на Гърция, България и в по-малка степен Албания. И в тези части съществуват институции, администрации, общини, културни и исторически структури, които също принадлежат към географска Македония. Следователно и те могат да бъдат определяни като „македонски“ в географски смисъл.
Именно затова е необходима конкретизация.
Когато говорим за държавни институции на Република Северна Македония, терминът „северномакедонски“ изпълнява функцията на географско и политическо уточнение. По същия начин говорим за севернокорейски и южнокорейски институции, без това да означава отричане на корейската идентичност. Говорим за ирландски и северноирландски институции, без да се отрича ирландската етническа принадлежност. В международната практика подобни разграничения са напълно нормални.
Парадоксално е, че именно държавата, която прие името „Северна Македония“ с Преспанския договор, днес реагира остро, когато от това име произтича естественото прилагателно „северномакедонски“. Още по-парадоксално е, че същите среди настояват всички други държави да приемат новото конституционно име, но отказват да приемат логичните езикови и политически последици от него.
Истината е, че спорът не е лингвистичен. Той е политически и идентичностен, при това започнат целенасочено от Скопие. Част от елита там продължава да разглежда всяко разграничаване между „македонски“ като етническо понятие и „северномакедонски“ като държавно понятие, като заплаха за собствената си национална доктрина. Но подобна реакция показва не сила, а несигурност.
Ако една идентичност е стабилна, тя няма нужда да се защитава чрез езикови забрани, дипломатически скандали и дори репресии върху собствените си граждани, които търсят истината за своето минало. Ако обстановката беше нормална, спокойно може да се приеме факта, че държавата Северна Македония има северномакедонски институции, а гражданите ù могат да имат различна етническа принадлежност.
Именно това е европейският подход - разграничаване между гражданска принадлежност, държавно представителство и етническа идентичност. Всичко останало е опит за налагане на монопол върху едно историческо и географско понятие, което принадлежи на повече от една държава и на повече от една общност, с което пък се цели регионална дестабилизация.
Автор: Проф. д.н. Спас Ташев, ИИНЧ при БАН/ЮЗУ
trud.bg
