Независимостта не е състояние, а действие, изразено в цифри. Конкретни. 4 години след нейното обявяване, през 1912 г.:
България е с население от 4 430 000 души.
Притежава мобилизационен резерв от 714, 000 души.
Мобилизира близо 600,000 от тях.
Успешно въоръжава, подготвя и вкарва 366,000 войници и офицери в Македония и Тракия, стигайки пред "портите" на самия Цариград.
Това са 366,000 въоръжени мъже, зад тях още толкова в резерв, организирани педантично, снабдявани и подкрепени от 1116 оръдия, специализирани медицински, логистични и инженерни корпуси.
Един народ, до съвсем неотдавна без собствена държава, извършва грамадна за времето си военна операция, по 120 км. фронт, срещу империята, от която се освобождава едва 34 години по-рано.
Това е плод на невъобразим организационен капацитет в епохата на телеграфа. На фона на който днес не сме способни да организираме една сесия на ЮНЕСКО, отстъпвайки неотдавна домакинството си на Париж.
Плод е на грамаден обществен консенсус, на фона на който днес не сме способни да се обединим зад нито една обща цел и се разделяме на враждуващи лагери за буквално най-малките казуси и събития в страната.
Независимостта не е перманентно състояние или юридически акт, а действие и свободата да го извършиш в подобни грамадни размери, както правим през 1912 г.
От това следва, че липсата ни на независимост в момента не идва отвън, а отвътре и е плод преди всичко на невъзможността ни да се самоорганизираме като колективна общност, зад широко постигнат консенсус. Когато (и ако) възстановим тези две липси - както културно, така и административно, ще имаме отново правото да се гордеем и наричаме независими.
Кристиан Щкварек
