Очертава се новото разделение на Европа: обединени лидери срещу обединяващи се народи
Западът пита „Камо грядеши?“, но отговорът няма да дойде от Брюксел
От седмици в Западна Европа се вихри масово недоволство от властите. От над 30 френски града през Мадрид и Лисабон до Брюксел и Лиеж - улиците на Западна Европа се превърнаха в сцена на спонтанна съпротива. Гимназисти, студенти, техни родители и някои синдикати излязоха срещу образователните реформи и бюджетните съкращения. Сблъсъците с полицията не стихваха, тя едва се справяше. В Милано протестите бяха обявени за „нова партизанска война“. Дори Албания, която не е член на ЕС, беше разтърсена от антиправителствени протести.
Основните лозунги на протестиращите са растящите разходи за живот, ниските заплати, недостъпното жилище и намаляването на държавните услуги, особено в образованието. На този фон един жест придоби символично значение, надхвърлящо конкретната му форма. Във френските протести се чу знаменитата руска песен „Катюша“, някога често изпълнявана по време на мероприятия на компартиите на Запад като добавка към „Интернационала“.
Но не с оригиналния текст за „разцъфналите ябълки и круши“, а с осъвременен като за протестна песен текст със заглавие „Всеобща стачка“. Не проруски, а антисистемен жест, призив за колективни действия, акт на културно присвояване на съпротивата. Доказателство, че старият идеологически език е изчерпан, а новият още не е намерен.
Гражданите в Западна Европа очевидно не намират вдъхновение в своите национални символи, особено в европейските, а спонтанно да се обединяват за съпротива срещу провалилата се система. Все повече европейци отказват да се претопят в безличната „шоколадова“ маса, за която през 2016 г. говореше Обама в Лондон. Същевременно европейските политически елити - в националните столици, в Брюксел и в корпоративните бордове - демонстрират непоколебимо единство. Силите, които са длъжни да бранят реда в обществата, не изпълняват ролите си по указания на властимащите.
Очертава се новото разделение на Европа: обединени лидери срещу обединяващи се народи.
Неслучайно западни европейци, особено по-младите, прибягват до чужди символи, за да изразят своето недоволство. Обяснението се корени в идеологическата празнота, която се е образувала след десетилетия на системно заличаване на исторически присъщите християнски и специфични за отделните страни национални ценности. Изричаният като заклинание след ВСВ стремеж към „Обединена Европа на нациите“, в реализацията си като Европейски съюз се оказа нещо много различно. Създаде се политически съюз с икономическа основа, с антикомунистически и антисъветски акценти. Съгласно главната идея на НАТО: „Германия долу, САЩ вътре, Русия вън“.
Протестите имат различни поводи, но почиват върху обща емоционална основа - усещането за отнета субектност и раздразнението, че решенията се вземат другаде. Икономическата криза все пак е най-осезаемата основа. Според пролетната прогноза на Еврокомисията растежът на ЕС се забавя, а инфлацията се ускорява. В еврозоната растежът е още по-слаб. Индексът на потребителското доверие в нея се срути, сигнализирайки за дълбок песимизъм сред домакинствата.
Умората от истеричната антируска политика и подкрепата за Украйна става все по-видима. Усещането за тоталитарна цензура и за война, която се води с европейски пари и оръжия, но без ясна перспектива за край, ускорено подхранва недоволството. Традиционните управляващи партии търпят поражения, които самите те определят като катастрофални.
Оказа се, че либералната технократична Европа няма с какво да запали сърцата на младите. Кризата е социална и институционална. Пределно изхабените в управлението партии и политици прибягват към операции за компрометиране на митингуващите. Във Франция сред протестиращите ученици бързо се появиха групи в черно с викове „Аллахакбар“ - познат похват за компрометиране на движението.
Макар и здраво обединените в своите антинационални практики, досегашни „системни“ политици и партии се провалят, поели са към загуби на ключови властови позиции, към окончателно сгромолясване. Особено при очерталата се тежка загуба в тяхната прокси война в Украйна.
А в повечето страни в ЕС след падането на „системните“ не се виждат стабилни и способни успешно да поемат властта в тежки времена нови партийно-политически структури от класически тип. На техния фон изпъкват предимно лидерски квазипартии и крехки граждански движения - субекти, лишени от институционална зрялост и дългосрочна визия. Подобен институционален вакуум предполага периоди със слаби, нестабилни правителства и фрагментирани парламенти, допълнително задълбочаващи комплексната криза. Тенденцията е общоевропейска, в България я видяхме в модела на „сглобките“.
2027-а се очертава да бъде критично важна поради поредицата от избори, които ще обхванат повече от половината от населението на ЕС. Очертава се сочените за радикални партии да се представят силно, което може фундаментално да промени баланса на силите в Съюза и да постави под голяма заплаха самата логика на европейската интеграция.
„Системните“ няма да стоят в кротко очакване да бъдат попилени на избори, а после и съдени за нанесените на нациите жестоки поражения. Вариантът за прехвърляне на властта в ръцете на корпоративния капитал е замислен в детайли от задкулисната власт отдавна. При процеса на „корпоративно завладяване“ частни икономически интереси систематично подменят обществения интерес в държавното управление.
Отначало финансово чрез поставяне на политическите партии в зависимост от частни дарения, създавайки трайни задължения. После законодателно чрез приемане на закони и регулации, предварително съгласувани с бизнес лобитата, например чрез „дерегулации“. Успоредно върви идеологическото внушение, че „експертизата“ на частния сектор е по-ценна от демократичния дебат и че общественият интерес е идентичен с интереса на „успелите“. А в хода на тези три етапа се реализира и четвъртият, кадровият - монтирането на хора от корпоративната общност на възлови позиции в изпълнителната и регулаторната власт.
В страните от бившия Източен блок тази трансформация върви от първите стъпки на нахлуването на „свободата, демокрацията и пазарната икономика“, приемани по препоръки на спецове в реформите. От Кремъл надолу гъмжи от т. нар. олигарси. Много са те около днешния Батюшка.
Подобно е и у нас, достатъчно да се вгледаме в биографиите на почти всички, заемали най-високите длъжности в политиката и особено в изпълнителната власт. С кариери пред „въртящата се врата“ от бизнеса в политиката и обратно. Готови за управление в интерес на външния корпоративен капитал, но и на ползу джобу.
Такава е управленската кадрова политика и в Европата. За момента канцлерът на Германия Фридрих Мерц е лицето на „обединените лидери“, чиято власт все по-малко зависи от гражданите. Работил е като лобист за големи корпорации, за химическия гигант BASF, а до 2020 г. е ръководил германското подразделение на световния колос BlackRock. Катастрофирал партийно, Мерц все още си управлява.
Властта на корпоративния капитал, икономическата стагнация, миграционните пренапрежения, умората от войната и крахът на доверието в традиционните елити се наслагват, създавайки ефекта на „идеалната буря“. Русия опитва да се върне, колкото може, към православието и засега успешно избягва сблъсъка с исляма. Китай си стои здраво върху проверените от времето древни традиции, хармонизирани частично с комунистически принципи.
А Западът - кого да пита „Камо грядеши?“ Отговорът ще се формира на улиците на европейските градове. Където обединяващите се за оцеляването си нации все по-ясно ще заявяват, че „пробудената“ Европа е приключила и тепърва ще се ражда нова.
Автор: Д-р Илия Илиев
trud.bg
