На досадилото „Няма друг начин“ на елита протестите изкрещяха „Така повече не може!“
Правителството няма откъде да „зареди батериите“, в тях има малко остатъчна енергия
Тези дни по площади и улици на София и още редица градове показаха плакати и изкрещяха думи, които в кабинетите и коридорите на властта се надяваха да не видят и чуят скоро. Но очевидно границата на дълготърпението е достигната и протестите изкрещяха “Така повече не може!”. Гласът на хората в отговор на досадилото “Няма друг начин” на елита.
Между тези две изречения е разривът в сърцето на системата, наложена у нас от три десетилетия.
От началото на прехода в България се настани т. нар. модел на догонване: икономика на евтиния труд, администрация на външната легитимация, политика на имитацията. Не тук се определяше посоката, от нас се искаше просто да наваксваме изоставането. Управниците компенсираха липсата на стратегия с европейски фондове и ниски данъци, оскъдните инвестиции с евтина работна ръка.
Дълго време този модел изглеждаше приемлив, манипулациите с догонването хитро залагат на неизтребимата илюзия сред хората за Светло бъдеще. Днес истината е безпощадна - никого не догонваме, ами се отдалечаваме от обичайните си опори. Социалната тъкан се разкъсва, срива се демографията, ключови институции работят все по-зле, доходите изостават от цените.
Приключва ли догонването, оставаме сами със себе си объркани и потиснати. А управляващите нямат и подобие на план за градивни промени. Доскоро се самозаблуждаваха, че имат поне оправданието „Няма друг начин, правим възможното!“. На това основание и под лъжливия лозунг „няма ляво, няма дясно“, в който няма и идеи, беше сервирана една сглобка, сега и втора.
Не полегнала на здраво парламентарно мнозинство идейно обоснована комбинация, а всъщност картел от клиентели. В такава конструкция няма програма, има главно разпределение на министерства, поръчки, позиции, фондове, контрол върху регулатори и медии. Тя е с ниска легитимност, тъй като хората не очакват от съставляващите я клиентели ползи за себе си.
Влизането в еврозоната само по себе си не е грешка, а логично следствие от самото ни присъствие в ЕС. Еврото обаче беше представено като свещена крава, за да се скрие, че е ситуативна инициатива от Брюксел, а не от София. Туземните гяволета мигом го използваха за главен мотив за поредната си безпринципна сглобка.
И не само не обясниха за рисковете от тази неизбежно болезнена операция, но и не настояха пред Брюксел за възможни защити, за своевременна подготовка на икономиката. Заложиха всичко на надеждата, че обществото „няма да разбере“ или „няма да реагира“. А нахранени манипулатори на повикване обилно лъгаха в медиите, че няма как да има съществено вдигане на цените.
Но има и не спира. В България клиентелизмът не е случайно явление, а архитектурата, върху която е построена политическата система. Мрежа, в която лоялността се купува с полезни връзки и позиции, с институционален чадър и корупционни услуги. Европейските фондове, които по идея са да бъдат мотор на модернизация, в голям обем стават дажби за клиентелата.
„Усвояване“ вместо развитие. Вместо прозрачност - мрежи от подизпълнители и фиктивни конкурси. Вместо иновации -свирепа борба за контрол над копанята. Бизнес, обществени поръчки, общини, цели региони се контролират от местни феодали. Повечето лица без достойнство, никакъвци, често презирани от местните хора за безсрамните си мушии.
Тяхната основна политическа задача е елементарна: да доставят гласове нагоре, за да получат благини надолу. И политиката у нас се превърнала в спирала на взаимна зависимост, до която обществото няма достъп, камо ли контрол. В същото време важни звена от съдебната система и регулаторите не функционират като независими институции, а като инструменти за вътрешни баланси в клиентелната мрежа, истинска промяна е почти невъзможна.
Сегашните протести силно надхвърлиха проблемите с еврото и бюджета, с които ги заглавичкваха от опозицията. Те са следствие от куп свързани помежду си причини: от фасадната демокрация и чувствителната липса на справедливост в обществото, от високите цени и ниските доходи, от усещането, че държавата е оставила мнозинството да оцелява само.
От циничните лъжи и манипулации, с които властимащите прикриват всичко това. Сред протестиращата тълпа не се обозначиха лидери поне сред отделни нейни сегменти. Което по-скоро е знак, че хората не вярват на никого в съществуващия „системен“ политически спектър. Както и че изолирани от гражданите и реалностите, клиентелите повече не ги броят за партии.
Протестът избра да бъде безпартиен, а това прави ситуацията опасна. Спонтанната стихия е трудно контролируема. Управляващите се надяват да „изчакат“ недоволството, да го удавят в процедурни трикове, да го разредят и разпилеят с малки отстъпки. Самозаблуди. Щом хората са изкрещели „Така повече не може“, те не очакват корекции, а край на модела и нов проект.
През XII век на Венецианския площад „Сан Марко“ с монтирани градски везни се появяват лихвари с „банкоси“ (bankos=пейка, масичка), на които са извършвали финансови операции. Първите банкери в историята. Естествено някои мамели безбожно и отнасяли як бой. На тях им трошели банките с чукове и викове: „Banco rotto!“ (счупена масичка). Оттам иде думата банкрут.
Това в съвременни варианти очаква неолибералните измамници и никакъвци в Европа и отделните страни в него - политически банкрут. Ще се трошат банки и глави на политици-банкоси. В САЩ виждаме как са се хванали за гушите републиканци и демократи, отдолу ври и кипи. ЕС преживява страшна криза на политическото доверие и на способността за стратегически решения.
Клиентелният капитализъм е бариера пред развитието. Българската криза не е изолиран феномен. Почти всички европейски страни навлизат в подобен цикъл: институционално износване, растяща бедност на перифериите, крехки коалиции, умора от „неизбежните“ решения, разочарование от технокрацията. Като че ли ние първи изпадаме, май защото сме най-слаби.
Политическата безалтернативност, която се проповядваше досега, всъщност е част от по-голям европейски проблем: управление чрез страх от промяната. България просто го преживява в най-острата му форма, защото тук обединената клиентела е по-мощна от държавата, а тя е по-слаба от обществото. Протестите не са инцидент, а резултат от 30 години модел без корени в обществото.
Туземните клиентели нямат и грам национална логика, тяхната е на транснационалните компании. Правителството няма откъде да „зареди батриите“, в тях е останала обаче някаква енергия. Е, с нея може да изкара още малко. Обществото е в процес на качествена промяна, протестното недоволство е на ръба на гражданското неподчинение.
Значи до рязка ескалация на недоволството остават още 1-2 стъпки, не повече. Протестите престават да са симптом и стават присъдата. Управляващите могат да си повтарят, че „няма друг начин“, но това е последното убежище на един уморен и отчаян елит. Времето на клиентелната държава приключва.
Автор: Д-р Илия Илиев
trud.bg
