Кандидат-женихите са безброй, но щерката на Хенри VIII и Ана Болейн остава без мъж
Великата владетелка обезглавява любовник по-млад от нея с 20 години
Може би най-големият парадокс в живота на великата английска кралица Елизабет I e свързан с нейното изключително популярно прозвище, което ѝ дават собствените поданици - “Девствената кралица”. Парадокс е, тъй като според историците единствената дъщеря на крал Хенри VIII и кралица Ана Болейн е била изнасилена на 13 години от брата на нейната първа мащеха - Джейн Сеймур. Казвал се той Томас Сеймур, лорд Сеймур и посегнал на невръстното девойче и сираче, въпреки че бил женен за неговата четвърта мащеха, овдовялата през 1547 г. кралица Катрин Пар.
Историците предполагат, че Елизабет е била психически белязана от насилието, което по всяка вероятност я отвратило от секса и тя никога не го е смятала за удоволствие, а само като единствената възможност да се сдобиеш с наследник. И когато през 1558 г. нейната полусестра Мария I Тюдор напуска този свят, тя се възкачва на трона, като Парламентът веднага започва да я натиска да се омъжи, за да има Англия законен престолонаследник. Но по онова време изборът на съпруг можел да провокира политическа нестабилност или дори въстание, а кралицата не искала да изгуби властта.
Впоследствие тя се представила пред народа като кралицата, която желае да остане девствена и така се появил прякорът ѝ “Девствената кралица”. В края на краищата Елизабет I отхвърлила категорично брака, като към края на живота си произнесла в Камерата на общините паметна реч, в която заявила, че е “омъжена под Божията закрила за кралството си и за своите поданици”. Дори започнала словото си с обръщението: “Мои добри хора, всички вие сте мои съпрузи!”. Иначе другият ѝ всенароден прякор бил: “Добрата кралица Бес!” - името е произнасяното с обич умалителното на Елизабет.
Ерик XIV
А въобще не е тайна, че тя е имала от знатни по-знатни кандидати за ръката ѝ, като се започне с краля на Швеция - Ерик XIV, който я поискал за жена, въпреки съпротивата на баща си. Бил изключително красив и интелигентен млад мъж с артистичен дух шведът, но шпионите на Елизабет ѝ били донесли, че психически бил нестабилен и тя изглежда само това чакала, за да отхвърли поканата за брак. Следващият мераклия за жених бил далечният прадядо на нашия цар Симеон II - херцога на Савоя и принц на Пиемонт Емануил Филиберт, който мести столицата на държавицата си от Шамбери в Торино. Той поискал ръката на Елизабет малко преди тя да се възкачи на престола с цел да бъде създаден католически съюз между Англия, Испания и Савойското херцогство срещу надигащите глава в Европа протестанти, но момата за женене, вече врекла се на англиканската църква на баща си, отказала.
После дошъл ред на руския цар Иван IV Грозни, който си писал писма с Елизабет I от 1561-ва до 1583 г., като двамата насърчили неимоверно търговията между двете държави и даже културния обмен. Та някъде след първото десетилетие на писмоватата дружба, царят на Русия предложил брак на английската кралица, като за целта ѝ пратил големи дарове по посланика на Лондон в Москва. Но изглежда скъпите подаръци не съблазнили Елизабет I, тя отказала минаването под венчило, но запазила дружбата с мощния владетел, както се казва - от държавнически съображения. Следващите кандидати за ръката ѝ били ерцхерцозите на Австрия от Хабсбургската династия и синове на император Фердинанд I - Фердинанд II и Карл II. Те също пратили сватосници в Англия, за да искат за съпруга Елизабет I, особено настоятелен бил вторият от двамата, когото хроникьорите от XVI-ти век определят едва ли не като най-значимия кандидат-жених, озовал се съвсем близко до целта.
Преговорите за брак продължили от 1559 до 1568 година, но в крайна сметка се провалили най-вече поради католическата вяра на Карл и загърбилата я отдавна Елизабет. Последен в списъка на мераклиите да се оженият за английската кралица бил френският херцог Франсоа Д’Анжу, който ѝ изпратил годежен пръстен, когато тя била на прага на петдесетте. Той бил с 22 години от коронованата дама, напет и ерудиран, но Елизабет отказала да се омъжи и за него. Явно кралицата си била дала сметка, че единствената състоятелна причина, заради която е можела да мине под венчило - раждането от нея на законен наследник на английския престол, вече не можела да се случи.
Хенри VIII и Ана Болейн
Не, Елизабет I в никакъв случай не може да бъде наречена мъжемразка, защото според историците, макар тя никога да не е имала съпруг, фаворитите ѝ никак не са били малко. И сред тях се нареждат от известни, по-известни личности от оная далечна епоха като например прочутият мореправател и герой от безброй военноморски битки - Франсис Дрейк. Друг редовен посетител в покоите на кралицата бил известният изследовател, мореплавател, писател и авантюрист Уолтър Роли, който освен всичко останало, бил също така нейния най-доверен шпионин.
С ласките си Елизабет I, пак според хроникьорите, изглежда дълго време възнаграждавала нейният пръв съветник и стълб на дългогодишното ѝ успешно управление -- Уйлям Есил, първи барон на Бърли. Но историците са единодушни, че най-близкият до сърцето на кралицата фаворит бил смятаният за единствения мъж, когото тя е обичала истински, въпреки брачната му халка - неиното другарче от детските игри Робърт Дъдли. През пролетта на 1559 г. или година след коронясването на Елизабет I става ясно, че тя е влюбена в приятеля си от детството, тръгва дори мълва, че неговата съпруга Ейми Робсарт страда от “болест в едната гърда” и че кралицата ще се омъжи за Дъдли, ако жена му умре. През есента на същата година около кралицата започват да се мотаят пратениците на няколко чуждестранни ухажьори, които пускат сред народа партенката, че брак на владетелката с нейния нецарствен фаворит няма да бъде приет добре никъде из Европа и дори щял да предизвика война.
А Ейми Робсарт - Дъдли предава Богу дух през септември 1560 г. след падане по стълби и въпреки рапорта на съдебния лекар, който заключава, че става дума за инцидент, мнозина подозират Дъдли да е причинил смъртта ѝ, за да се ожени за Елизабет I. В интерес на истината, на кралицата доста дълго време никак не ѝ е чужда идеята да се омъжи за фаворита си, но я разубеждават споменатият пръв съветник Уилям Сесил и още няколко много близки нейни придворни. Всички те били върли противници на брака и дори пускат слуха, че ако бракът бъде сключен, благородниците от цяла Англия ще се вдигнат на бунт и ще свалят от власт суверена в рокля. Въпреки това Робърт Дъдли остава възможен кандидат в продължение на близо десетилетие, а в знак на благодарност за постоянството му в любовта през 1564 г.
Елизабет I го прави граф на богатия и красив административен район Лестършър. Ех, до сватба така и не се стига, ама кралицата е изключително ревнива, когато през 1578 г. той се жени повторно и то за нейната братовчедка Летис Нолис, върху която владетелката дълго сипе клевети и всевъзможни обиди. Но както твърди видната британска историчка Сюзан Дорън, “Робърт Дъдли остава в центъра на емоционалния живот на Елизабет I чак до нейната смърт.”
Да, ама освен благосклонна и любвеобвилна към фаворитите си, Елизабет I се оказва изключително жестока към тях, стига да се осмилят да посегнат към онова, заради което тя живее - властта и самораздаването ѝ в името на нейните поданици. И щом последната любов на “Добрата кралица Бес” - графът на Есекс - Робърт Девро, се подлъгва да заговорничи срещу нея, тя не се поколебава да обезглави издигналия се до фаворит №1 хубавеляк. Когато се запознали, той още не бил навършил 30 години, тя била два пъти по-възрастна от него, като младият мъж очаровал владетелката както с изискания си външен вид, така и с ерудицията си. “Красив, строен, широкоплещест, умел във военното дело, без да пренебрегва литературата, Есекс веднага се оказа едновременно привлекателен и дразнещ” - обяснява френският историк Жан-Франсоа Солнон в книгата си “История на фаворитите”.
Надарен с пламенността, жаждата за слава и арогантността на перфектния джентълмен, младият граф презирал придворните и “също така бързо обиждаше и побеждаваше съперниците си в словесни и телесни стълкновения” - отбелязва почетният професор от университета в Безансон.
Той добавя, че Елизабет I, която наричала Робърт Девро - “див кон”, се забавлявала от неговата наглост, показвайки снизхождение към често прекалената му импулсивност. “Към този буен, интелигентен и непоносим млад мъж - който би могъл да ѝ бъде син - тя таеше доста бурни чувства”, отбелязва професорът.
И кралицата “никога не е преставала да редува цупене и помирение, повишения в длъжност на своето протеже и понижения на неговите съперници, поздравления за успехи и тежки обвинения при негови провали”, обобщава историкът, който продължава: “Дали снизхождението, понякога примесено със строгост, дадено на този арогантен фаворит, който е правил каквото си поиска, не е било снизхождение на влюбена жена или на майка, готова да прости всичко на прекалено разглезения си и неустоим син? Елизабет вероятно е била и двете.” - заключава Солнон.
Но каквито и да са били истинските чувства към любимия граф Есекс на жената, управлявала Англия и Ирландия от 1558 до 1603 г.,, тя не се поколебава да заповяда неговата екзекуция, след като шпионите ѝ донасят, че той се готви да я свали от престола начело на въстание в съюз с нейния най-голям враг - краля на Шотландия Джеймс VI. А когато обезглавяват Робърт Девъро, кралицата била плакала дълго и горчиво, но не за него, а заради прочетеното за нея в донесените ѝ от полицията негови писма до авери - заговорници - “тя е стара жена, сбръчкана и изкривена по ум, както и по тяло”.
А казано накратко, Елизабет I остава в историята на Острова като една от най-великите владетелки на Острова най-малкото защото при нейното царуване са положени основите на бъдещата търговска и морска мощ на британците и те започват колонизацията на Северна Америка. Нейната епоха, известна като “Елизабетинската епоха”, е и период на изключителен художествен и културен разцвет на Англия - Уилям Шекспир, Кристофър Марлоу, Бен Джонсън, Едмънд Спенсър и Франсис Бейкън са само някои от писателите, поетите и арт-магьосниците, живели по време на нейното дълго властване.
Целибатът на Елизабет I пък вдъхновява мнозина от тези творци за култ към девствеността, като в поезията и живописта в ония години и след това тя е изобразявана като девица или богиня, а не като обикновена жена. А по принцип самата Елизабет I превръща девствеността си в добродетел, когато заявява пред Камарата на общините : “Накрая ще ми бъде достатъчно моята мраморна надгробна плоча да обявява, че една кралица, царувайки толкова дълго, е живяла и е починала девица!” Впоследствие поети и писатели подхващат тази тема и развиват подобаваща иконография, възвеличаваща “Добрата кралица Бес”.
Автор: Румен Михайлов
trud.bg
