Покажат някоя бедна душица – и съвестта им вече е чиста. Две минути постен репортаж за Захвърлените Българи е начинът да получат някакво опрощение – така поне си въобразяват телевизиите. Те не са главните виновници, в никакъв случай, но пасивността им със сигурност ги отпраща при грешниците. Страх ги е и дори може би ги е гнус да се поровят истински в бедността…
Хайде, тази женица - „обект“ на репортажа - може би ще я успокоят за малко, ще затъкнат някак грижите й - ами останалите, повече от милион и половина несретници?
Даваме ли си сметка изобщо за каква грамада от нещастие става дума – или вече окончателно сме загърбили съвестта си…
И никой вече не иска да знае, как толкова хора бяха превърнати в бедняци.
А въпросната женица, около която несръчно се умилкват репортерите, е наясно с всичко това, тя си дава сметка, че е предназначена за кратко ухажване в залеза на скотския й живот, дори е склонна да прости и привидното, насилено състрадание, с което по-скоро я унижават.
Всъщност, тя отдавна е простила всичко и на всички и, във всеки случай, сякаш повече е загрижена за спокойствието на нашата съвест, отколкото ние за нейното незаслужено крушение.
Гледа да нахрани съвестта ни – много грубо ли ще е, ако се изразим така?
Телевизиите обаче без колебание се задоволяват с тия нескопосани и по-скоро предизвикателни репортажи за унизителната бедност, в която тъне народеца. Така беше и тия дни покрай разправиите за коледните подаяния за пенсионерите.
„Подаяние“ е думата, която захлупва всички останали, с които се опитваме да се залъжем. Не само близо двата милиона български клетници, ами и самата държава трайно са запратени в срамния режим на оцеляване с подаяния.
Приели сме да играем ролята на просяци, сякаш не ставаме вече за нищо друго, всяка друга роля ще изглежда неподходяща за нас. И дори не си правим труда да просим по-убедително - милиарди ни бяха отнети от Евросъюза заради некадърността на бюрократите ни, които не успяваха да подготвят нужните документи – а всъщност прошения – за Плана за устойчивост и развитие.
Тоталният ни провал ще ни бъде осигурен по един зловещ начин - и той ще се дължи на абсолютната дискриминация на работещите българи.
Ето едно скорошно предизвестие за този погром: в Русе пуснаха кепенците на шивашко предприятие с близо столетна история – и властниците дори не примигнаха от тази вест, за тях нищо по-отдавнашно от вчерашния им обяд няма значение.
А чужденците-инвеститори бягат и зарязват стотици български шивачки, защото в Тунис, примерно, местните бедняци им работят за три долара дневно.
Това е цунами, с което няма да се справи никой – без никаква милост ще бъдем зарязани и ще си останем да предъвкваме хвалбите си, колко древна държава сме и останалите лакърдии – обаче сега едни келяви три долара ще ни видят сметката. Което може би вече дори се е случило.
Не се отказваме обаче, като всяка година напоследък, от народните веселия край НДК/Националния дворец на културата. Вече едва ли някой се сеща, че „дворецът“ бе построен в чест на 1300- годишнината на българската държава и беше наистина впечатляващо културно средище – което и досега, с всичките си кабапчийски иширети не сме успели да окарикатурим напълно.
Тази година веселието предлагало и някои изпълнения, много атрактивни наистина, но които нямат нищо общо с културата – например, едно клето псе демонстративно се облекчило насред тълпата и то пред мътния поглед на стопанина си!
Но на болшинството от веселяците, временно наобиколили „двореца на културата“, случката изобщо не им направила впечатление, никой не се
засилил да почисти кучешкия боклук, сякаш без него „дворецът“ няма да е в целия си блясък.
Неприбраният боклук от всякакво естество се превръща в грамаден проблем. Също толкова опасен е и неразпознатият навреме боклук – най-вече този в политиката.
Понякога направо не е за вярване, какво се случва тук, в нашенската меланхолия. В „Панорама“ Бойко Василев попита Костадин Костадинов/“Възраждане“ след посещението му в Русия: „Там похвалиха ли ви?“ Този въпрос ми се стори толкова нелеп, та дори реших, че не съм го чул добре. Но сетне изобщо не си направих труда да чуя отговора на Костадинов.
Ако такъв въпрос изобщо може да се стъкми от класен журналист като Бойко и сетне дори да бъде зададен, можем да си представим, каква словесна скотщина се лее от устите на телевизионната рая в безподобните имитации на телевизионна публицистика. Но те пък имат своите оправдания – щом вратата към изстъпленията им се отваря дори от предполагаемо авторитетни предавания.
Случайно попаднах на една телевизионна реклама, на пръв поглед трябваше да е нещо съвсем стандартно – младеж и баба му представят/продават пчелен мед, който сами са произвели. Но изведнъж нещата стават съвсем различни – и направо поразителни.
„Няма да ви излъжем“ – казва възрастната жена. И зрителят разбира, че това е самата истина – понеже тя цялата грее от почтеност. Тя е самият образ на Честността.
Иска да й повярвате, преди да купите от стоката й – и гарантира за това с почтеността си. За разлика от всевъзможните днешни шмекери, най-вече политическите, които настояват да ви се издължат, едва когато купите стоката им. И, разбира се, ще го направят с нови лъжи.
Въпросът е, как да се стигне до хора като женицата от рекламата, как да се възкресят те.
За да бъдат използвани като един чист кладенец, от който да се черпи от онова, което все още е останало здраво и неопетнено в народното
вдъхновение…
Кеворк Кеворкян
www.kevorkkevorkian.com
