Започна гневното тричане на роднините на всички стари хора от домовете за ужаси.
Първо: разкритието на тези домове е резултат от медийна бомба, а не от държавен ангажимент. Такива домове, където се извършват чудовищни издевателства над стари безпомощни хора съществуват поне от 30 години. Нито една институция в България никога няма да установи колко от обитателите им са починали в условия по-жестоки от концлагеp
Този път нека оставим роднините на последно място във веригата на отговорността.
Накоро във Великобритания свекърът на моя позната на 84 години, тежко сенилен, неадекватен, чупи тазобедрена става. Оперират го и започва рехабилитация, като за целта три пъти в седмицата в дома му пристигат специалисти, които работят с него и не само това - помагат за обезопасяване на дома, защото на инстинкт за самосъхранение наистина не може да се разчита. И тъй като няма начин за хигиената му да се грижат снахата и сина, които дори не могат да го удържат физически, отново социалната служба се грижи и за това със служители със съответната физическа сила, помощни уреди и опит.
Затова преди да пратим в пъкъла всички кръвни роднини на настанените в ужасяващи условия старци, да посочим като основен виновник нехайната държава и надменното презрение към всеки безпомощен човек в нужда.
Държавата е абдикирала от контрола на социалните дейности, независимо дали се отнася до деца, ментално увредени хора, такива с физически проблеми или освидетелствани луди.
Моя близка е с роднина с много тежки усложения след инсулт и още куп заболявания след това. Възрастна е, физически не смогва да върши онова, от което мъжът се нуждае. Дневната такса на сестра, която да помага, е 160 лв. 20 дни са поне 3200 лева. Кой българин разполага с толкова свободни пари месечно? Макар в обявите онлайн цените да са други, оказа се, че в реалността разходите са жестоки.
Старческите домове за хора с ментални и физиологични нужди са най-скъпи навсякъде, независимо от държавата. В САЩ, например, цената е 10-13 хил. долара на месец. В Германия (търсих на посоки) е около 3500 евро, но без специфична лекарска помощ.
Общото между всички развити държави, независимо от цените, е държавният контрол.
Защо близките и роднините не може да бъдат сатанизирани и сочени с пръст? Защото никой от нас не е на тяхното място. Семейства с малки деца, събрани в малки жилища - често гарсониери - трябва да избират дали да унищожат децата си в съжителство с ужасяващо болен човек или да запазят психиката им. Други сами са вече болни и дори да желаят, няма какво да направят. Трети са работещи, отговорни за още хора, а насреща им стои опасен за себе си сенилен човек, който дори не ги познава, който прави наводнения, пали къщата и от това няма спасение (дотук само за познати говоря).
Преди години моя приятелка живееше в двустаен апартамент в една стая с мъжа и с детето си. В съседната стая беше брат му с жена си и с техния син. В кухнята беше свекървата, а в антрето на разгъваемо легло - свекъра. Той почина пръв. Отвори се антрето. А после свекървата се разболя от рак на дебелото черво. Нямаше институция където да я настанят за последния етап от смъртната й агония. Започва да повръща съдържимото от дебелото черво и да крещи - вонята из цялата къща не коментирам. Всички 7 човека ползват една баня и тоалетна. Болната жена пищи от болки така, че се чува из целия вход, а двете момченца се събират заедно под едно одеало и издават свои звуци, за да заглушат тези на баба си.
Това продължи около 3 месеца. Едното от децата започва да заеква, другото става двойкаджия и не може да се съсредоточи в нищо в училище. И в училището никой не помага - това бил семеен проблем. Познатата сериозно обмисля да се самоубие заедно с детето.
В България изцяло липсва социалната държава, липсва хуманният подход към хората в беда и в криза, липсва съчувствието към хората, които нямат полезен ход.
Мнозина питат: не са ли ходили близките да ги видят?
А доколко им е възможно да идат? Какво става, ако старият човек няма близки и сам се настани на такова място и после вече не може да се измъкне?
Цинично звучат заканите на политици, които се хранят само от нея от години, че вече няма да допуснат нищо лошо да се случи на "нашите майки и бащи". Какво ви пречеше, господа и дами от голямата политика да започнете такава кампания преди 20 години? А преди 10?
Ние стоим от десетилетия срещу държавници, които не желаят да се занимават с нищо "обикновено", нищо, което е за "простолюдието". От десетилетия кметовете на населени места "не знаят", че нещо подобно се случва на тяхна територия и никой и никога не би могъл да им търси отговорност. От най-дребния кмет на село до най-търсения политик на деня - всички искат велики неща, велики начинания, велики конференции и велико самохвалство!
На снимката: австрийска пенсионерка, която снимах днес на върха на планина откъдето започват стремглави скиорски писти. През лятото е място, където и най-немощните могат да намерят свежест, отмора и забавление. И не - Австрия няма да стигнем никога.
Лияна Панденлиева
