Чичо Здравко беше здрав като бик.
Беше бригадир на строителната бригада, която строеше съседния блок и беше съселянин и приятел на дядо ми.
А аз бях дете.
Блокът беше почти завършен, когато ги чувам веднъж да си говорят:
- Симеоне, решил съм да ви направя пред всеки вход по една пейка. Здрави ще ги направя с по метър основи, че да ме помните. Да сядате привечер на тях, да си говорите, да се държите заедно – това е то щастието.
- Направи, Здраве! Аз пък ще посадя ей на онази поляна дървета – ама не плодни, че лапетата ще ги овършеят, а от онези – вечните. Та белким нещо и от нас да остане, нали!
И го направиха.
И верно се събирахме – стари и млади, поколение след поколение, общувахме си, помагахме си, бяхме заедно...
Чичо Здравко и дядо ми Симеон са отдавна мъртви, а виж пейките излязоха наистина здрави. Дърветата пък отсреща – цяла малка гора – са вече на повече от четирсет години и някак оцеляха в бетонното гето.
Но по пейките отдавна не сядат съседите, а тъжни непознати хора, които чакат ред пред погребалните бюра в нашия блок.
Смъртта по време на демокрация се оказа печеливш бизнес, а ние сме до голяма болница... Всяка вечер на пейките спят бездомници, понякога се бият за място.
Под дърветата на дядо пък се трупат боклуци и горичката лека полека започва да заприличва на бунище. Веднъж-два пъти месечно с децата излизаме да почистим, но полза няма.
Какво се случи ли?
Загроби ни духовната нищета.
Сърцата ни бяха потопени в киселина и колкото и да се бориха, накрая се стопиха от мъка и изчезнаха.
Сега душите ни чакат своето пробуждане, но Бог не бърза да го направи...
И го разбирам.
Красимир Симеонов
