В „Представление и половина“ – хитовия спектакъл на Стоян Радев в Театъра на армията, всички актриси от трупата изповядат комични и тъжни истории от реалността. Особено забавна е Пламена Гетова, която не пести автоиронията към собственото си „звездно“ всекидневие, често белязано от любимите внуци.
В постановката тя разказва за диалозите си с тях, в които се чуват реплики от сорта на: „Не се храниш добре, ще кажа на майка ти“, „Пука ми“, „Бабоо, готова съм, изаках се“, „Защо плачеш?“, „Той ме удари“. После признава как – докато шофира към Театър „Българска армия“, припомня на дядо им, известния режисьор Кириакос Аргиропулос, че трябва да извади каймата от фризера, а през това време чистачките на колата не работят, дъждът се лее, всички светофари светят червено в трафика и няма кога да си погледне текста. „Не очаквах, че ще предизвикам смях“, искрена е Пламена Гетова.
Една от най-известните дами от сцената и екрана, която на първи юни празнува рожден ден, не е кой знае какъв фен на равносметките, но сподели с „Филтър“ интересни размисли и истории от изключителната си кариера, започнала в Стара Загора и Бургас, за да продължи от 1983 година до днес в Театър „Българска армия“.
– Известна сте не само със страхотните си образи в киното и в театъра, но и с навика да бъдете пределно директна, госпожо Гетова. Вероятно във времето той провокира сложни ситуации.
– В началото не бях някаква скандалджийка, после се изпедепцах. Шегувам се, разбира се. Истината е, че винаги съм била и продължавам да бъда откровена, нямам никакви задръжки. През годините си навлякох доста проблеми. А сега, на тази ми възраст, съвсем му отпуснах края – каквото ми е на сърцето, това ми е на устата. Някои хора се притесняват дори да ме слушат. Но така съм устроена. Възпитана съм от майка ми и баща ми да бъда честна, почтена, трудолюбива. Всичко е труд, талантът е много малък процент. Каквото съм постигнала дотук, е със сериозни усилия.
– Имахте ли пререкания с преподавателите във ВИТИЗ?
– Във втори и трети курс нещо не се погаждахме особено с моя професор Гриша Островски. Не мелехме брашно заедно. Не знам защо, може би и аз съм била опърничава, дълбоко провинциална с комплекси, някои от които си нося и до днес. Имаше си фаворити, беше логично, не можех да му се сърдя. Когато завършихме, 10 души от класа отидоха с Гриша Островски във Варна. Аз не бях поканена, не бях от любимките. Той по-късно ме призна за актриса. Вече бях участвала в няколко филма и изиграла няколко роли на сцената.
– А вие къде трябваше да заминете с дипломата в ръка?
– В Разград. Първият човек, когото срещнах, след като узнах за разпределението, беше Георги Дюлгеров. И, естествено, веднага започнах да му рева с кървави сълзи: „Жоре, трябва да замина за разградския театър, не знам какво ще правя!“. Той каза само „Спокойно“. Някак успя да промени нещата и ме изпратиха в Стара Загора. А после Дюлгеров ме взе в „Авантаж“. Това беше дебютът ми в киното. Бях доста стресната и ошашавена, правех каквото ми кажат. И досега се чудя какъв беше този късмет, който ми отвори голямата врата. Благодарна съм и до днес на Жоро Дюлгеров. Не знам какво са видели режисьорите в мен в малката ми роля в „Авантаж“, та след това се заредиха филм след филм.
– Кой от режисьорите в театъра ви е най на сърцето?
– Леон Даниел. Не признаваше никакви отсъствия от репетиция. Щом си разпределен в роля, си длъжен да се справиш. Неведнъж съм снимала през нощта, за да бъда сутринта в театъра. А сега театърът се съобразява с ангажиментите на колегите, което не е особено разумно. Но ситуацията днес е съвършено различна – всички играят навсякъде. Друг голям и особен ум беше Вили Цанков. Правеше хореография на образа, ако не му схванеш въртележката, не можеш да схванеш идеята му. Много добре работехме заедно. Също и с Крикор Азарян, и с Иван Добчев, и с Красимир Спасов, и с Николай Ламбрев…
– В какво Леон Даниел остава недостижим?
– Беше цар да използва дори недостатъците на актьорите, превръщаше ги в бляскави епизодични изяви. Много съм научила от него. Когато репетирахме „Последният янки“, един ден му се оплаках: „Леон, не ми идва тук да е паузата“. Той само се обърна към мен: „Момиче, аз ти давам нотите, след това ти ще импровизираш“. Изчисляваше всичко до последния детайл. Театърът за него беше математика. Невероятен – в анализите, в почтеността към изкуството. Казваше: „Нашата работа е любовна работа“. Тогава, в началото, се чудех какви ни ги говори – откъде накъде ще се обичам с някакви хора, с които си партнирам. По-късно започнах да го разбирам. Трябва да отдадеш цялата си душа, цялото си сърце, за да направите екип. На сцената няма как да скриеш какви са отношенията ви в живота. Колкото и да си прекрасен актьор.
– Кога получихте своето доказателство, че във вашата професия не става без внимание и съпричастност?
– Когато ме поканиха във Военния театър за дебют в „Ромео и Жулиета“ – двете с милата Марианка Димитрова се сменяхме в ролята на Жулиета. Отец Лоренцо – Наум Шопов. Ако не беше той, щях да се откажа и да се кача във влака за Бургас.
– Защо?
– Защото никой не говореше с мен – от години в трупата не бяха приемали нов човек и им беше крайно необичайно. Иван Добчев, толкова кадърен и толкова чепат, постоянно крещеше, докато репетирахме „Ромео и Жулиета“. А аз, дошлата от Бургас, съвсем сама в тази обстановка. И Наум един ден не се стърпя: „Спокойно, моето момиче, ти си много талантлива. Отпусни се, всичко ще бъде наред“.
– Участвате в хита на Военния театър „Колко е важно да бъдеш сериозен“ от премиерата му преди 25 години до днес. Как се играе четвърт век един и същ образ, без да се падне в капана на рутината?
– С трепет, с вълнение, с притеснение – както при първото представление. Забавно и приятно е. Знае се, че актьорите в четирите основни персонажа се сменят във времето. В началото бяха Ася Ингилизова, Нети, Иван Радоев и Иван Ласкин. Много се обичахме с Ласкин. Изключително чувствително момче, постоянно четеше. Е, харесваше му да се заяжда, но какво от това? Затова и не го понасяха. Мъчно ми е за него и за останалите, които вече ги няма в театъра и ужасно ми липсват – и Миро Косев, и Иван Налбантов, и Илия Добрев…
– Казахте, че сте си пожелали да се върнете в драматичното кино и точно тогава Димитър Стоянович ви кани за Надежда в „Плът“.
– Да, така беше, защото точно то ми липсваше – през последните няколко години снимах в две комедии, „Летовници“ и „Като за последно“. Може би прекъсването през 90-те години си каза думата, киното ме беше позабравило. Тогава въобще беше много сложно. В театъра чакахме до седем и половина-осем да влязат двадесетина зрители, за да изиграем представлението. Снимаха се един-два филма на година. Нищо не беше на мястото си.
– Да припомним, че сюжетът в „Плът“ – за страхотна жена, преводач от японски, на която откриват тумор в мозъка, е личен за Димитър Стоянович, тъй като образът тръгва от диагнозата на майка му, вашата колежка Ани Бакалова.
– С Ани и съпруга й Иван Стоянович бяхме не само близки приятели, но и съседи в село Поповци. Какви приказки бяха, какви трапези, какви веселби… С нея си партнирахме в „Старомодни бижута“, пиесата на Рада Москова, в която ни режисира любимият от киното Дочо Боджаков. Чувствах се длъжна да приема предложението на Дими за Надежда в „Плът“, а и бях сигурна, че Ани ще помага от небето, защото цялата тази история, свързана с тялото, което бавно умира, е сложна философска работа.
– Какво е вашето кино?
– На действието, на непрекъснатите обрати и рязката смяна на емоциите.
– Мнението за арт гилдията тук и сега?
– В репертоара на софийските театри има постановки, които е срамно да се показват на сцената. Няма нито художествени съвети, нито критерии. Тези, които избират пиесите, трябва да въвличат в проектите талантливи млади хора, а не намъкнали се с връзки. Някога Любо Тенев пишеше страхотни критики, от които разбирахме до къде сме. Но тогава цялото усещане за общност беше различно. След представление слизахме в клуба, за да обсъждаме, правехме си забележки, без да се обиждаме. Сега се събираме, за да организираме някаква халтурка. Целта е една – да се спечелят пари. А и хората преди като че ли бяха по-различни – изкуството действително беше храм. Времето вече е друго.
– Три пъти играете актриса – във филмите „Дом за нежни души“ и „Прозорецът“ и сега, в спектакъла на Недялко Йорданов „Каквото, такова“, който е в афиша на Народния театър. Къде се ситуира суетата в битието ви?
– Много далеч от мен. На всяка премиера на всеки от филмите се питах: „Боже мой, защо сега съм го направила така, трябваше да го направя по друг начин“. Изключително критична съм към себе си. Преди години дори не знаех, че съм станала известна. Да, да, съвсем сериозно говоря. Веднъж, беше отдавна, отидох да се видя с братовчедка ми, тя работеше в съда, и забелязах, че хората се държат странно с мен. После тя ми обясни, че много искали да се запознаят с мен. Наградите също никога не са ме вълнували. С Владо Трифонов (кинокритик и главен двигател на „Киномания“ – б.а), светла му памет, много се обичахме. Когато навърших 70, той реши да организира юбилейно честване в кино „Одеон“. Не получих нито една поздравителна телеграма от Съюза на филмовите дейци. Вярно е, че аз го напуснах отдавна. Но знаете ли защо? Защото тогава и куцо, и сакато влизаше в него – и манекенки, и хора с една роля, и хора без роля, и хора, които искаха да гледат безплатно кино… И това ужасно ме възмути. Явно, че все пак съм засегнала някого. Но не съм член и на Съюза на артистите.
Албена АТАНАСОВА
