Наглостта на някои бежанки и как превърнаха гостоприемството в задължение
В последните години Европа прие огромен брой хора, които напуснаха домовете си заради войни, хаос и несигурност. Повечето от тях дойдоха с надеждата да намерят спокойствие, работа и нормалност. Но наред с тях се появи и една друга, по-малко говорена група – онези, които възприеха гостоприемството като нещо, което им се полага по право. Жените бежанки, за които става дума в този текст, са точно такъв пример: не благодарни, а взискателни; не смирени, а арогантни; не търсещи помощ, а преследващи облаги.
Много мъже в различни европейски градове описват едно и също поведение: запознаваш се с украинка, разменяте няколко думи, и буквално след петата минута започват „искането“ – купи ми това, купи ми онова, дай ми пари за козметика, вземи ми парфюм, купи ми пръстен, вземи ми дрехи. Не е флирт, не е кокетство, не е опит за връзка. Това е чиста материална претенция, поднесена с увереността на човек, който е свикнал да получава без да дава. И вместо благодарност за жеста, който някой прави, се появява нагласата, че всичко това е задължение. Че мъжът е длъжен да изпълнява, защото тя е „в трудна ситуация“. А щом не го прави – той е лошият.
В най-лошите случаи това поведение води до разбити семейства. Истории за украинки бежанки, които се намесват в отношенията на други хора, не са рядкост. Започват с уж невинно приятелство, после идват изискванията, после манипулациите. Мъжете, неподготвени за подобни игри, често се оказват въвличани в емоционални капани, а вкъщи остава напрежение и съмнение. Тези жени не просто търсят подслон и сигурност. Те използват ситуацията си като инструмент за постигане на лично удобство – независимо от последствията за околните.
Проблемът е, че подобна арогантност се предава и извън личните отношения. В обществото, в ежедневното общуване, в магазините, в администрацията – поведение, сякаш всички около тях са длъжни да съдействат, обслужват, дават и търпят. Вместо смирение, което би било естествена реакция за човек, попаднал в чужда държава, виждаме поведение на човек, който смята, че светът трябва да се върти около него. Сякаш е дошла не да търси защита, а да командва.
Най-неприятното е, че подобни случаи хвърлят сянка върху останалите хора, които наистина се нуждаят от помощ, и които се държат нормално и уважително. Но когато месеци и години наред виждаш само един и същ модел – материални претенции, липса на уважение, арогантност – няма как да изградиш положително мнение. Особено когато местните жители, независимо от националността им, не показват подобни крайности. Това прави контрастът още по-остър и още по-раздразнителен.
В крайна сметка гостоприемството е жест, а не дълг. То е израз на човечност, а не договор за безкрайни услуги. И когато някой злоупотребява с него, реакцията е напълно естествена – хората започват да се затварят, да се дистанцират, да отказват помощ, защото вече не знаят дали отсреща стои човек, който цени подадената ръка, или човек, който ще поиска още и още.
Има бежанки, които се държат с уважение и благодарност – но съществува и една друга група, за която този текст говори. Тяхната наглост не е случайност. Тя е модел. Поведението им не е изключение. То е тенденция. И докато тази тенденция продължава, обществото трудно ще гледа на тях с разбиране.
