210-сантиметровият исполин Любо Ганев е признат за един от най-великите състезатели в историята на волейбола. С ЦСКА е печелил 5 титли и 5 купи на България. Играл е в Италия в отборите „Алпитур“ (Кунео) и „Фано“. Има един шампионски сезон и в гръцкия „Арис“.
Днес Лупо е успешен бизнесмен и шеф на волейболната федерация. Служебните му ангажименти са безброй, но не го изморяват, дори напротив – поддържат го млад. 180-килограмовият бивш национал е в отлична кондиция и прекрасно настроение и след 60-ия му рожден ден през октомври.
- Любо, на 6 октомври навършихте 60 години. Празнувахте ли?
- Празнувах само с най-близките си. Въпреки че навърших 60 години, реших да се съберем само в тесен семеен кръг, защото беше невъзможно да поканя всичките си приятели. Да каня едни, а други да пренебрегна, няма как да стане. На 5 октомври се прибрах в България от чужбина, а на 7-и пак трябваше да пътувам зад граница. Как при това положение да подготвя голямо тържество?
- Ако имахте свободно време да организирате голямо парти, как щеше да протече купонът?
- (Смее се.) Щях да събера 250-300 човека и да се веселим. Близък съм с много хора и ако правя парти, няма как да не поканя на рождения си ден всички, на които държа и които уважавам. Или каниш всички, или само семейството.
Правейки си равносметка за изминалите години, съжалявате ли за нещо?
- Не, няма нещо, което да съм сторил през живота си и за което да съжалявам. На драго сърце и на 60 бих повторил това, което съм правил на 20.
- Остаряването плаши ли ви?
- Не. Чувствам се много добре на 60 години и въобще не се притеснявам от остаряването. Характерът ми си е същият, какъвто беше, когато бях на 20, 30, 40 и на 50. Според мен, ако човек с напредване на годините се променя, нещо не е наред. Това говори, че преди е бил фалшив или става такъв, остарявайки.
- Какво си пожелавате?
- Да сме здрави с близките ми. Първата половина от живота ми мина много добре. Дано втората да е още по-ху3бава и да ми е спокойно, както сега. Очаквам и занапред да грабя от живота с пълни шепи, както е било винаги.
- Президент сте на Българската федерация по волейбол. Какво беше първото нещо, което казахте на националите при спечелването на сребърните медали на световното първенство във Филипините?
- След триумфа казах на момчетата: „Искам да ви благодаря не толкова за успеха, който постигнахте, защото вие тепърва ще постигате и още по-големи. Искам да ви благодаря най-вече за отношението, което имате към волейбола!“. Когато всички гледат в една посока, нещата се получават.
- Голяма е и вашата заслуга за успеха…
- Волейболът е колективен спорт, който винаги зависи от доста фактори. Момчетата от отбора се готвиха страхотно и заслужават успеха. Всички ние си бяхме поставили една много голяма цел. Състезателите, треньорският щаб, федерацията и самите фенове сме един отбор и целим класиране на олимпиадата. Всеки един от изброените работи за нея. Момчетата тренират всеки ден в залата и се борят за всяка топка, а треньорският щаб ги подготвя психически и физически, ментално и тактически. Ние като федерация трябва да им подсигурим най-добрите условия, контролни срещи, удобни пътувания. Феновете пък ни подпомагат, когато играем в България и в чужбина. Радвам се, че успяхме да постигнем голям успех на световното първенство и да зарадваме българите. Сигурен съм, че ще имаме още много такива.
- Очаквахте ли триумфът на националния отбор по волейбол да предизвика всенароден възторг и обединение на иначе разединените българи?
- Аз съм изживял 1994 г., когато, освен че имаше успех за българския футбол, ние от отбора по волейбол станахме 4-ти в света. И тогава имаше еуфория, но сега при победата на момчетата беше с по-голям мащаб. Днес съществуват социални медии и всичко много по-добре се отразява. Горд съм, че успяхме. Видно е, че българите имат нужда от обединение. Щастлив съм, че хората се припознаха в отбора и почувстваха спорта и момчетата като част от тях самите.
- От 5 години сте президент на федерацията. Имали ли сте трудни моменти?
- За трудни моменти няма как да говорим. Волейболът винаги е бил удоволствие за мен - и като състезател, и като ръководител. Всичко, което правя, го правя със сърце и душа. Откакто съм президент, имаме 10 медала от световни и европейски първенства, като тук не слагам победите от балканските. Радвам се, че още имам възможност да се занимавам с любимия ми спорт и това, което върша, не ми тежи. Каквото и да е ставало и да става, работата ми е удоволствие.
- През 1998 г. защо прекратихте активната си спортна кариера?
- Един ден просто реших, че много съм взел от волейбола и много съм му дал, че повече не мога да живея от него и трябва да започна да се занимавам с нещо друго. Винаги съм готов да помагам на волейбола, който ме е изградил като личност. Всичко, което имам в момента и което съм като човек, е благодарение на това, че съм играл любимия ми спорт. Казал съм го и отново ще повторя, че когато волейболът има нужда от мен, аз ще бъда насреща.
- Имали ли сте травми като активен спортист?
- Не. През цялата си активна спортна кариера не съм имал нито една травма. Нямам нито една контузия. Аз съм от малкото състезатели, които никога не са се наранявали. Всички се чудеха как е възможно да нямам контузии, тъй като играех с повече килограми от това, което трябваше да бъда като тегло.
- Колко килограма трябваше да тежите, когато бяхте активен волейболист?
- Искаха да съм към стотина кила, а бях 110- 115. Имало е моменти, когато съм тежал и 120 и 130. Караха ме да спазвам диета, поставяха ми даже ултиматуми, но няма как да стане (смее се).
- Каква диета са ви предлагали да спазвате?
- (Смее се.) Докато играех в Италия, съотборниците ми ме бъзикаха да ям някакви треви и зеленчуци, защото било полезно и съм щял да се чувствам добре. Отвръщах им: „Какво помага, бе? Аз днес трябва да ударя 120 топки. Ако ям тези треви, откъде ще ми дойде силата?!”. Няма как на 2 марули и 5 търкалца краставичка да изкараш цял мач. В крайна сметка аз никога не съм бил пример за състезателите какво трябва да правят и като работа и професия. Винаги съм се забавлявал, докато съм играел. Радвам се, че това ме е държало като спортист, а днес ми доставя удоволствие и като ръководител.
- Известен сте в цял свят с най-силния сервис - 131 километра в час...
- Не мисля, че е кой знае какво... Просто се забавлявах винаги когато играех волейбол. Да, изкарах късмет, справях се и получавах добри пари. Зарадвал съм много фенове - това остава на човек в крайна сметка.
- В какви отношения сте с треньора Сашо Тодоров - вашия откривател?
- С бате Сашо никога не съм губил връзка. Той е човекът, който ме откри и до днес сме в прекрасни приятелски отношения. Преди няколко дни се видяхме и срещата ни беше много приятна. Така е било винаги.
- В момента колко килограма тежите?
- Около 180 и въобще не ми пречат. Добре са разпределени килата по тялото ми. Нямам оплаквания.
- Как сте със здравето? Бихте ли си поставили гастрален пръстен?
- Със здравето съм много добре. Дори не съм се замислял за операция или пък за гастрален пръстен. Нито за някакви диети и разни такива ограничения. Защо трябва цял живот да живея като болен, за да умра като здрав накрая? Не, благодаря!
- Спортувате ли?
- Да, вече само след полунощ (смее се). Не, не спортувам вече. Правил съм го над 20 години и сега давам път на момчетата. Аз съм с тях, за да ги подкрепям, докато спортуват и да им създавам по-добри условия.
- Как са синовете ви Евтим и Любо и внучката Любомира?
- И двамата ми синове работят при мен във фирмите. С внучката, която е вече на 10 години и половина, се виждаме редовно. Играе волейбол. При нея командват майка й и баща й. Те и тя ще си решат с какво ще се занимават. Надявам се, че каквото и да реши да прави, ще й харесва и ще й носи удовлетворение. Готов съм да стана дядо още толкова пъти, колкото решат синовете ми. Малкият твърдо каза, че другата година и той като батко си ще се ожени. Обещал ми е.
- С приятелката ви Кремена Русева мислите ли да сключите брак?
- Не ми се ще да говоря за това. Тези лични въпроси по-добре да не ги закачаме.
- Бизнесът ви с метан станциите добре ли върви?
- Да, много добре върви, независимо че цената на природния газ се вдигна. В крайна сметка най-доброто и екологично гориво си остава метанът. Работим си и не мога да се оплача.
- Колко пъти сте започвали от нулата в бизнеса?
- Само един-единствен път. Това се случи по времето, в което още бях активен волейболист и бях представител за България на „Асикс". Управителят ми тогава избяга зад граница с парите и се наложи да започна от нулата. В крайна сметка човек се учи да гледа само напред. Пари се изкарват и печелят, намират се, взимат се назаем - само трябва да знаеш какво да правиш. Допреди. 15 години бях във фирмата, която вкарва спортните екипировки „Асикс". Там остана да работи единият ми син, като аз все още съм рекламно лице на марката.
- Иска ли ви се да имате повече време за почивка?
- Синовете ми са във фирмите и с каквото мога им помагам, но съм предупредил, че не искам да работя до 70. Ще ми се да си ходя напред-назад по почивки и да си се занимавам с волейбола във федерацията.
- Участвали сте като актьор в няколко филма. Бихте ли приели отново актьорски ангажимент?
-Към настоящия момент предвид това, че трябва да мисля първо за волейбола, не бих се съгласил. Волейболът ми е основен приоритет. Да, бил съм актьор. Снимал съм се в 5 филма. З години съм водил и предаване, като в 2 от тях беше на живо.
- Снимали сте дори с Долф Лундгрен. Станахте ли близки?
- По време на снимките много се майтапехме с него. Забавно си ни беше. Чак обаче да кажа, че сме си станали приятели, не мога. Все още се виждам с някои от хората, с които съм се снимал в киното, но всеки от нас си има своята посока. Животът на спортист като мен не съвпада много с този на актьорите.
- Посещавате ли редовно родния си град Русе?
- Посещавам го, но от време на време. Майка ми живее там и ходя да я виждам. Отскачам и когато има да се върши някаква работа. Татко почина преди 25 г.
- Какво може да ви разплаче?
- Много неща. Започнах например да плача от радост, когато волейболният ни отбор победи този на Щатите. Миналата година се просълзих, когато момичетата ни станаха европейски шампионки
(за девойки – б.р.). През 2025-а се случи същото, като станаха световни. Успехите във волейбола ме разплакват приятно.
- Имате ли слабости?
- Не пия, не пуша и не прощавам, когато ми падне (смее се). Слабост ми е, че което ми е на душата, е и на устата ми. Това, което мисля, го казвам веднага.
- Преди време ви се носеше славата на плейбой...
- Като навършиш 60 години, не мислиш за такива работи. Оставям на младите да се развихрят. Въпреки че вече одъртях и съм дядо, не си лягам с баби.
- Какъв щеше да е пътят ви, ако навремето не бяхте станали волейболист?
- Не съм мислил за това. По-добре, че продължавам все още да си изкарвам енергията в спорта, отколкото някъде другаде.
- Какви са страховете ви?
- Нямам никакви. Който го е страх от мечки, не ходи в гората.
Източник: Уикенд
