Откровено антимакедонската политика на самата Северна Македония не се изчерпва с едно правителство или една партия.
В Скопие европейското условие за вписване на българите в конституцията упорито е представяно като върховен национален въпрос, като последната бариера пред диктата на „източния съсед“. Тази постановка е удобна. Тя позволява на властта, на опозицията и на старите мрежи в държавата да сведат обществения дебат до конституционната поправка, а в сянка да остане същинският въпрос. Той не е в самата конституционна поправка. Страхът е на друго място: че покрай европейския процес отново излизат на преден план теми, които дълбоката държава в Северна Македония иска да държи заключени. Това са архивите на УДБА (Държавна сигурност), репресиите след 1944 г., антибългарската политика като държавен механизъм, системният език на омразата, приемствеността между югославската номенклатура и днешния политико-икономически елит, блокираната историческа комисия.
Когато на Скопие бъде напомняно, че промените в конституцията са само малка част от вече договорените европейски условия, това удобно се представя пред обществото като уж „ново българско искане“ или „нова пречка“ по пътя към ЕС.
Причините за блокираната евроинтеграция на Северна Македония не са каприз на София. Договорът за приятелство и добросъседство с България от 2017 г. и Преспанският договор с Гърция от 2018 г. не са пожелателни политически жестове, а поети от Северна Македония международни ангажименти, които ЕС включи в логиката на присъединителния процес. През юни 2022 г. Скопие прие т.нар. „френско предложение“, одобрено от всички държави членки. От този момент нататък въпросът престана да бъде двустранен. Той вече е част от европейската преговорна архитектура.
Това означава нещо много просто. Северна Македония не изпълнява чужда прищявка. Тя трябва да изпълни ангажименти, които сама е поела. В тази рамка попадат не само конституционните промени, а и конкретни задължения по Договора за добросъседство и двата протокола към него. Става дума за премахване на езика на омразата, реална работа на съвместната историческа комисия, блокирана от Скопие с години, гарантиране правата на гражданите с българско самосъзнание, премахване на фалшификациите от учебниците, реабилитация на жертвите на комунистическия режим и отваряне на архивите на югославските служби.
Истерията около вписването на българите в конституцията е огромна, защото темата е лесна за политическа употреба. Тя се продава като въпрос на чест, идентичност и оцеляване на държавата. В същото време далеч по-опасните за стария елит теми са избутани в периферията. Една конституционна поправка, колкото и важна да е, сама по себе си няма да доведе до коренна промяна. Архивите обаче могат да покажат кои хора, кои фамилии и кои кръгове са превърнали партийното наследство от югославската епоха в контрол над банки, медии, индустрия, политика и обществения дебат след 1991 г.
Тъкмо затова конституцията е удобната димна завеса. Обществото е държано в постоянна тревога, че някой посяга на македонската идентичност, а няма време за сериозните въпроси. Кой направи кариера през системата на репресията? Кой наследи информация, архиви и контакти, чрез които да гради зависимости? Кой натрупа първоначалния си капитал през прехода и как го превърна в трайно политическо влияние? Кой има интерес историческата комисия да бъде безкрайно саботирана?
Откровено антимакедонската политика на самата Северна Македония не се изчерпва с едно правителство или една партия. Тя е съсредоточена в устойчив кръг от хора, семейства и мрежи, които са в играта още от 90-те години и умеят да се нагодят към всяка нова власт.
Бившият премиер Хари Костов е показателен пример за този модел. Той е свързан с банковия сектор още от 90-те години, а преди него в същата среда тежест има и Драголюб Арсов. Те са част от гръбнака на прехода, при който икономическата власт и политическото влияние вървят ръка за ръка. В логистиката и митническите складове подобна устойчивост е видима при Щерю Наков и Кираца Трайковска чрез „Фершпед“. Това е онзи тип бизнес, който рядко е на показ, но винаги е близо до властта, защото се отнася до чувствителни сектори на икономиката.
При петролните продукти и медиите изпъква Андрея Йосифовски. Името му е свързано с „Макпетрол“, а паралелно с това и с телевизия „Телма“, която според политическата конюнктура ту минава за по-опозиционна, ту за по-близка до управляващите, без никога да напуска орбитата на системата. Минчо Йорданов е сред фигурите, чиято биография показва приемствеността в този модел. Той е металург по образование, оглавява „Рудници и железарница Скопие“ още през 80-те години, през 90-те минава през швейцарската „Дуферко“, а по-късно се утвърждава като мажоритарен собственик и председател на борда на „Макстил“. Именно върху стоманата и металургията е изградено ядрото на неговото влияние, което по-късно се разпростира и към медии, строителство и други сектори.
Следва „Алкалоид“ с Трайче Мукаетов и Живко Мукаетов. При Живко Мукаетов отдавна не става дума само за фармацевтика. В македонските политически и бизнес среди той често е сочен като сив кардинал в кръга около Християн Мицкоски. Името му е свързано с влияние в медиите, спорта и местната власт. В този контекст често е споменаван новоизбраният кмет на Карпош Сотир Лукровски, сочен за човек от същия кръг.
Подобна картина се вижда и при покойния Любисав Иванов Дзинго и Горан Иванов, известен като Мали Дзинго. Влиянието на фамилията минава през „Силекс“, през индустриален конгломерат, изграден още през 90-те, и през телевизия „Сител“, която до 2006 г. е възприемана като по-близка до СДСМ, а след това все по-ясно застава в орбитата на ВМРО-ДПМНЕ. „Еволюцията“ в редакционната линия е пример как медийният ресурс следва центровете на реалната власт и оцелява заедно с тях. Още през 90-те години „Сител“ е основен рупор на сръбската пропаганда в Македония, защитавайки режима на Слободан Милошевич, с когото Дзинго беше в близки отношения.
Бранко Азески е друг устойчив възел в тази система. Като дългогодишен председател на Стопанската камара той е много повече от представител на бизнеса. Азески е човек с влияние още от 90-те години, с произход от политическото поколение на късна комунистическа Югославия, който и днес може да си позволи тон към премиера, какъвто малцина биха използвали.
Случаят с Борис Стойменов и Емил Стойменов е още по-показателен. Около фамилията се събират финансови интереси, медии, имоти и хазартен бизнес. „Канал 5“ е ключов инструмент в тази схема. Фамилията е близо до властта при различни правителства, но предимството на ВМРО-ДПМНЕ в тези отношения е видимо, особено във времето на Сашо Миялков.
Йордан Камчев, известен и като Орце, е един от най-ясните образи на този модел. В един момент беше сочен за най-богатия човек в страната. Около него се преплитат медиен и финансов бизнес, банкови сделки, включително продажбата на Стопанска банка-Битоля на Алта банка, както и дейност в Северна Македония, България и Сърбия. „Кам маркет“ също е част от семейния кръг от интереси. През юли 2023 г. той беше включен в американския санкционен списък заради корупция. Неслучайно името му беше свързано и с финансиране на Християн Мицкоски и на ВМРО-ДПМНЕ през 2023 г., включително в периода, когато опозиционната тогава партия водеше яростна кампания срещу конституционните промени под лозунга за „бугарски диктат“.
Кочо Ангюшев е друга показателна фигура. Той натрупа влияние в енергетиката и индустрията чрез „Феро Инвест“ и „Брако“, а между 2017 и 2020 г. беше вицепремиер по икономическите въпроси в правителството на Зоран Заев. По-късно попадна в черния списък на САЩ заради мащабна корупция и злоупотреба със служебно положение.
Същата среда е дала път на семейства като Яоски и Цаноски. При Яоски става дума за „Пуцко петрол“, за позиции около ОКТА, за конфликти с властта и закона, както и за трайни връзки с турски среди в Македония и показна близост до Ердоган. Исмаил Яоски и синът му Асмир Яоски неслучайно са известни като „петролните султани от Пласница“. При Цаноски механизмът е сходен. Фият Цаноски и Сефер Цаноски държат строителен бизнес и частен университет, поддържат връзки с двете големи партии, най-вече със СДСМ във времето на Заев, и разполагат със сериозни канали към Турция.
Още по-показателни са фигурите, които не идват пряко от големия бизнес, а от службите за сигурност в късната югославска държава. Павле Траянов е такъв случай. Той е кариерист от сектора за сигурност още от времето на СФРЮ, а през 1998-1999 г. е министър на вътрешните работи в първото правителство на Любчо Георгиевски. След това успява да се наложи като вечен коалиционен партньор, близък ту до СДСМ, ту до ВМРО-ДПМНЕ. Неговата тежест не е във фабрики или банки, а в друго: достъп до информация и способността да балансира между политическите лагери и да служи като „говорител“ по въпроси на националната сигурност и реформите в разузнаването.
Владо Камбовски е друг тип влиятелна фигура. При него силата не е в масовия бизнес, а в правото, академичния свят и институционалното инженерство на прехода. Като министър на правосъдието на СФР Югославия в правителството на Анте Маркович, а по-късно и като министър на правосъдието в Македония, след това и като председател на МАНУ, той е сред хората, които дадоха юридическа форма на прехода. Тъкмо тук е и големият въпрос. Дали тази законова рамка не беше изградена така, че да позволи на старата номенклатура да се преобрази в нов елит, без да изгуби защитните си механизми. Камбовски често е разглеждан като умерен, академичен и рационален глас. Именно такива фигури обаче легитимират системата най-успешно, защото ѝ придават авторитет, език и институционална фасада.
Независимо коя партия е на власт, тези хора и кръговете им запазват влиянието си и оцеляват при всяка смяна на управлението. Голяма част от тях имат чужди паспорти, включително български, и бизнеси в чужбина. В същото време, по отношение на евроинтеграцията, гражданите на Северна Македония чуват от своя премиер: „Ако трябва, ще чакаме десетилетия.“
Но защо темата за архивите е толкова опасна за дълбоката държава? Не всеки влиятелен човек непременно има пряко доказана връзка с УДБА. Не всяка биография от прехода може автоматично да бъде сведена до службите. Опасността е другаде. Ако архивите бъдат отворени, ще стане ясно кои фамилии и кръгове са били възнаграждавани за лоялност, как антибългарската линия е служила не само като идеология, а и като средство за издигане, забогатяване и легитимация, и как репресивният апарат е оцелял в нова форма.
Важният въпрос е не кой се страхува от българите, а кой се страхува от истината за собственото си минало. | БГНЕС
